Една жена казала на момчето си:
— Вземи, сине, тавата! Иди в избата! Донеси ми брашно да меся хляб!
Момчето взело тавата. Отишло в избата. Гребнало брашно. Излязло на двора.
Духнал вятър — разпилял, брашното.
Върнало се момчето в избата. Напълнило отново тавата. Излязло на двора. Духнал вятърът. Разпилял пак брашното.
— Няма да е по твоята, лудко! — извикало момчето и влязло пак в избата.
Гребнало брашно. Излязло на двора. Духнал пак вятърът. Не останало нищо в тавата.
Захвърлило я момчето. Тръгнало да гони вятъра. Тичало, тичало — стигнало го.
— Ей, ветре!
— Какво?
— Дай ми брашното, дето го разпиля!
— Бре момче, вятър брашно държи ли? Но щом си дошло чак тука, няма да те върна с празни ръце. Вземи тази кърпичка. Като й кажеш: „Кърпичке, дай да ям!“ — тя сама се постила. Каквото ядене поискаш, тозчас ще се яви пред тебе!
Взело момчето кърпичката. Тръгнало си. Върви и си мисли: „Право ли казва вятърът? Лъже ли ме? Чакай да опитам!“
Постлало кърпичката и рекло:
— Кърпичке, дай да ям мед и масло!
Изведнъж върху кърпичката се наредили златни блюда с мед и масло.
Момчето поискало и друго ядене. Каквото пожелало, тозчас се явило пред него.
Момчето яло, яло — наситило се. Тръгнало пак. Вървяло що вървяло — замръкнало. Отбило се да пренощува в една кръчма.
Седнало на една маса, постлало кърпичката и рекло:
— Кърпичке, дай да ям!
Докато издума, пред него се наредили все хубави гозби. Смаяли се хората в кръчмата. Момчето ги поканило. Нагостило ги богато.
— И това чудо не бях виждал! — рекъл кръчмарят. — Кърпичката гозби да дава. Отде я взе, бре момче? Има ли някъде да се продават?
— Вятърът ми я даде.
— Добър дар! — обадила се кръчмарката. — И царят би ти завидял!
Нахранило се момчето. Прибрало кърпичката. Отишло да спи. През нощта кръчмарката казала на мъжа си:
— Мъжо, да вземем на момчето кърпичката. Без работа богатство ще трупаме. „Дай, кърпичке, ядене! — На. Дай, кърпичке, пиене! — Готово.“ Ще поднасяме на хората и без труд пари ще печелим!
Като заспало момчето, жената влязла при него, взела кърпичката от пояса му и оставила друга кърпичка.
Тръгнало си на сутринта момчето. Стигнало до тяхната къща и още от вратата завикало:
— Мамо, да видиш каква кърпичка ти нося! Даде ми я вятърът. Няма вече да месиш и готвиш!
— Каква кърпичка, синко? Дай да я видя!
Момчето извадило кърпичката, постлало я на стола и рекло:
— Кърпичке, дай да ям!
Кърпичката нищо не дала.
— Чуваш ли, кърпичке? Дай да ям.
Кърпичката стояла празна.
— Щом не щеш да даваш вече ядене, хайде при вятъра! Взело момчето кърпичката и право при вятъра.
— Ветре, на ти кърпичката, дай ми брашното! Кърпичката не дава вече ядене.
— Защо не дава, момченце?
— Не зная. По-напред даваше. Сега не ще. Разбрал вятърът каква е работата и казал:
— Вземи това петленце. Щом му кажеш: „Запей, петленце!“ — то ще запее и жълтици ще падат от устата му.
Взело момчето петленцето. Тръгнало си. На вечерта се отбило да пренощува пак в същата кръчма. Като седнало да вечеря, казало:
— Запей, петленце!
Петлето запяло: кукуригу-у! Из устата му западали жълтици. Момчето ги взело и си поръчало ядене. Като се нахранило, легнало да спи.
През нощта кръчмарката взела петленцето и сложила на негово място друго.
Събудило се на сутринта момчето, взело другото петле и си тръгнало.
Стигнало, не стигнало в къщи, отдалеч завикало:
— Мамо, мамо, да видиш какво петленце ти нося! Щом запее, жълтици падат из устата му! Хайде запей, петленце!
Петлето мълчало.
— Петленце, запей!
Петлето пак мълчало.
Грабнало го момчето — отърчало при вятъра.
— Ветре, не ща ти петлето. Дай ми брашното! Петлето не дава вече жълтици.
— Тъй ли? — рекъл вятърът. — На ти тази пръчка! Тя ще оправи работата. Щом й кажеш: „Удряй, пръчко!“ — тя ще почне, де кого свари, да шиба. Щом й речеш: „Спри, пръчко!“ — тя престава да удря.
Взело момчето пръчката. Тръгнало си. Вечерта пак се отбило в кръчмата. Кръчмарят и жена му видели пръчката. Помислили, че и тя е чудновата. Сдумали се и нея да вземат.
Като заспало момчето, те влезли при него. Жената посегнала да вземе пръчката. Момчето усетило, стреснало се и викнало:
— Удряй, пръчко!
Ех, че като се разфучала оная ми ти пръчка! Удря ли, удря — ту кръчмаря, ту кръчмарката.
— Чакай, бре момче! Кажи да спре пръчката! — викал кръчмарят. — Ще ти дадем кърпичката!
— Ох, олеле! — пищяла кръчмарката. — Стига! Умирам! Ще донеса петленцето!
— Пръчко, спри! — извикало момчето. И тя спряла.
Отърчала плачешком жената. Донесла кърпичката, донесла и петленцето.
Взело ги момченцето и припнало при майка си. Още от вратата завикало:
— Мамо, мамо, сега ще видиш истинската кърпичка и истинското петленце!
Постлало момчето кърпичката и рекло:
— Кърпичке, дай да ядем мед и масло!
Върху кърпичката се наредили златни блюда с мед и масло.
— Запей, петленце!
Запяло петлето. Жълтици западали из устата му. И заживели си майка и син весело и честито.
Ран Босилек