Яхнал дребното си магаре, дядо Пешо се връщал от пазар. Клатучкал се и нещо си тананикал.
Като стигнал дървения мост на крайселската река, той смахмузил магарето — да мине по-бързо, и го подканил:
— Де, Марко!
Засилило се дядовото Пешово магаре, но додето претопурка през моста, подковата на левия му заден крак се закачила на един чеп и се откъртила. Залъщяла върху моста като сребърен полумесец.
Тъкмо в туй време откъм летния царски дворец се задала една позлатена колесница, теглена от два черни коня с червени звезди на челата и опашки до земята.
— Царската колесница минава! — рекъл старецът и отбил магарето си да стори път.
Конете префучали покрай него. Искри изскачали изпод копитата им. Старецът извърнал глава и се загледал след конниците, който препускали подир колесницата.
Не щеш ли, позлатената колесница спряла изведнъж на самия мост. Нейната вратичка се отворила, отвътре се подала една глава с корона и нещо заповядала на най-близкия конник. Конникът скочил на земята, навел се, взел нещо и го подал на протегнатата навън ръка. Подир малко и колесницата, и конниците кривнали на завоя и изчезнали от очите на стареца.
— Какво ли намериха на моста ? — проговорил озадачен дядо Пешо и подкарал магарето си, но то се залюляло и закуцало.
Дядо Пешо слязъл от самара, прегледал краката на магарето и и като разбрал, че едната подкова я няма, поклатил глава, натъжил се и повел Марка към къщи. Като стигнал в тясното дворче на къщурката си, той извадил от пазвата си едно вързопче с дребни пари, преброил ги, видял, че няма да стигнат за нова магарешка подкова, и тежко въздъхнал:
— Къде ще се дяна с този окуцял Марко?
Дядо Пешо имал едно юначно петле с жълти ботушки и с оскубана опашка.То се изправило пред своя стопанин и рекло:
— Защо въздишаш, дядо Пешо? Горе главата! Аз видях кой отнесе подковата на нашия Марко. Да не ми е името Петлю Пешев, ако не ти я донеса!
И напереното петле тръгнало към царския дворец. Вървяло, вървяло, стигнало до една река без брод и без мост. Спряло се на брега и се замислило как да мине отвъд. Мислило, чудило се, най-сетне си рекло:
— А бе, аз защо ли се чудя?
И като се навело, петлето с оскубаната опашка проточило шията си, отворило гърло и захванало да пие. Цялата река пресушило и минало на другия бряг.
Продължило по-нататък. Навлязло в една зашумена гора. Изведнъж напреде му изскочил един лъв и се озъбил:
— Хей, ти, дето ходиш на два крака, кой ти позволи да влизаш в моята гора? Връщай се или ще те изям!
— Ще ми изядеш опашката! — отвърнало петлето —Я се махай от пътя ми!
Лъвът разтворил устата си.
— А бе, ти — кипнало петлето — няма ли да се махаш?
И като проточило шия, то клъвнало лъва и го глътнало.
Късно вечерта петлето с оскубаната опашка стигнало до царския дворец, прехвръкнало в градината, кацнало върху един клон тъкмо пред отворения прозорец, където спял царят. На стъклената масичка до царската глава лъщяла подковата на дядовото Пешово магаре.
— Кукуригууу! — изкукуригало петлето и запляскало с криле.
Царят се стреснал и облещил очи:
— Кой смее да нарушава царския ми сън? — грозно изревал той.
— Аз! — отвърнало петлето.
— Какво искаш?
— Подковата.
— Не я давам! Тя ми е късмет! — отвърнал царят, грабнал я от масичката и я мушнал в пазвата си.
Тогава петлето повторно и още по-силно изкукуригало.
— Докога смяташ да кукуригаш? — попитал царят.
— Цяла нощ ще пея и няма да те оставя да спиш, ако не ми дадеш подковата.
— Тъй ли? — заканил се царят и плеснал три пъти с ръце.
Мигом в покоите му нахълтали деветима царедворци и паднали на колене:
— Какво ще заповядаш, господарю?
— Първо: заповядвам да напалите голямата пещ, дето пече хлябовете на цялата ми войска! Второ: заповядвам да хванете онова петле и да го хвърлите живо в пещта!
Както им заповядал царят, тъй направили царедворците. Напалили голямата пещ и когато жарта станала до колене, хвърлили дядовото Пешово петле вътре.
Но петлето не се уплашило. Щом стъпило върху въглените, то зяпнало и рекло :
Водолей, водолей, всичката вода излей, въглените угаси и петленцето спаси!
Додето изрече тези думи, цялата река рукнала навън и заляла пещта. Угасила въглените.
На сутринта петлето изскочило живо и здраво и цял ден се разхождало в градината под прозореца на разлютения цар. А вечерта, щом владетелят заспал, то повторно закукуригало.
— Пак ли? — скокнал царят. — Ще те науча аз тебе!
И заповядал на царедворците да го хвърлят в зверилницата, където било пълно с гладни вълци и пустали лисици.
Щом се намерило в зверилницата, петлето, наместо да си глътне езика от страх, отворило клъвката си и викнало:
— Лъвчо, лъвчо, мил и драг, покажи, че си юнак!
Лъвът изскочил навън и на бърза ръка издушил всичките вълци и лисици. А петлето изхвръкнало от зверилницата живо и здраво.
На третата нощ то пак закукуригало под отворения прозорец на двореца. И царят се предал, защото никой не може да излезе наглава с такова юначно петле. Извадил подковата от пазвата си, надянал я върху шията на петлето и креснал:
— На ти подковата, па се махай от главата ми!
Петлето си тръгнало към село да зарадва, натъжения дядо Пешо, а лъвът се прибрал в гората.
Ангел Каралийчев