Цял ден газил рибарят в реката и хвърлял мрежата си, но торбичката му била празна. Не можал да хване нито една рибка.
Надвечер тъкмо когато прибирал мрежата си и се канел да си ходи, зад гърба му се изправил един непознат човек — пътник, и рекъл:
— Чакай, не прибирай мрежата. Хвърли я още един път на мой късмет. Каквото изкараш — ще бъде мое. За хвърлянето ще ти дам една жълтица.
Рибарят бързо надиплил мрежата и я хвърлил в най-дълбокия вир. Изтеглил я полека и когато я стоварил на пясъка, в краката на чуж¬денеца се търкулнала една делва с тясно гърло и желязна запушалка.
Рибарят се навел, дигнал делвата и рекъл:
— Тежичка е. Трябва да е пълна със злато. Да я отворя ли?
— Няма да я буташ! Делвата е моя. Вземи си жълтицата и ми дай късмета! — викнал пътникът.
— Тюх, аз нямам късмет и това си е — почнал да се тюхка рибарят подал делвата, взел жълтицата и си тръгнал омърлушен
Пътникът стиснал делвата с две ръце, озърнал се наоколо, слязъл под моста, потулил се и захванал да клати запушалката. Ръката му треперела. Сърцето му силно биело. С голяма мъка измъкнал желяз¬ната запушалка и погледнал с едно око в делвата. Тъкмо в тоя миг нещо вътре зашумоляло и от делвата се измъкнала една дълга змия със зелени очи, засъскала, метнала се върху рамото на пътника, обвила се около шията му и почнала да го души. Пътникът изтървал делвата.
— Стой! Какво правиш? — извикал уплашеният човек. — Защо ме душиш?
— Защото съм дал клетва да удуша първия човек, когото видят очите ми. Оня, който ме затвори в делвата, беше твой брат. Аз се бях свила в кесията му и си живеех добре, но един ден той поиска да се отърве от мене, натъпка ме в делвата, запуши гърлото й с желязна запушалка и ме хвърли в дълбокия вир. Три години съм лежала на речното дъно. Какво съм претеглила, няма да ти разказвам. Щях насмалко да умра от глад. Там, в делвата, аз се заклех да удуша първия човек, който се мерне пред очите ми. Ти си първият.
— Но аз съм твой спасител. Ако не бях дал жълтица на рибаря, щеше да останеш завинаги на речното дъно. Не си права.
— Как да не съм права? Ако не те удуша, ще наруша клетвата си! — рекла учудена змията.
— Хайде да попитаме първите трима, които срещнем по пътя, ако те кажат, че имаш право да отнемеш живота на твоя спасител — удуши ме. Но ако кажат, че не си права — ще слезеш от шията ми. Съгласна ли си?
— Съгласна съм — отвърнала змията.
Тръгнал пътникът по пътя, а змията останала на шията му, само че малко поотпуснала пръстените си. Най-напред срещнали един стар кон. Той едвам пристъпял. Ребрата му се четели.
— Ето първия — рекъл пътникът. — Разкажи му как стои работата.
Змията проточила глава към коня и почнала:
— Аз се бях наместила в една кесия и си живеех добре, но братът на тоя човек ме измъкна от кесията, натъпка ме в една делва с же¬лязна запушалка и ме търколи на речното дъно. Цели три години съм прекарала в делвата, свита на кълбо. Когато най-сетне ми причерня пред очите, аз се заклех да удуша първия човек, който се мерне напре¬де ми. Този човек изкара запушалката на делвата. Той е първият. Ти какво ще кажеш: имам ли право да го удуша или нямам?
— Удуши го! — отсякъл конят.
— Защо приказваш тъй ? Какво лошо си видял от човека ? — попитал пътникът.
— Какво ли — ще ти кажа! — отговорил конят. — Аз се родих в едно село. Моят стопанин беше сиромах. Като пораснах, той ме продаде на един чорбаджия. Додето бях млад, чорбаджията не даваше прашинка да падне отгоре ми. Двамина ратаи ми шетаха. Решеха ми гривата, пояха ме с бистра вода, даваха ми да ям бял ориз и жълта пшеница. Чорбаджията никъде не ходеше без мене. Но щом позастарях, той си купи друг кон, по-млад от мене, и заповяда да ме впрегнат в една талига. Почнах да влача дърва от гората, чували с брашно от воденицата, пясък и камъни за новата къща на чорбаджията. Много години се трепах. Ратаите често пъти забравяха да ми хвърлят стиска сено в яслата. Най-сетне краката ми запряха. Веднъж, като влачех талигата, натоварена с картофи, аз се препънах и паднах. Чорбаджията ме видя, поклати глава и поръча на ратаите си:
— От него вече кон не става. Теглете му ножа!
Ратаите ме разпрегнаха и отидоха да си точат ножовете. Тогава аз се измъкнах на улицата и търтих да бягам. Едва отървах кожата. Разбра ли сега какво зло съм видял от човека?
Пътникът навел глава и тръгнал по-нататък със змията на шията си. Вървял, що вървял, срещнал едно куче. Змията засъскала към кучето, което тичало слепешката.
— Чакай — викнала тя, — искам нещо да те попитам.
— Питай по-скоро, защото бързам — отвърнало кучето.
Змията му разказала какво се е случило и го попитала има ли право да удуши своя спасител.
— Удуши го! — изръмжало кучето. — Аз на човека имам зъб.
— Какво зло ти е сторил човекът? — попитал пътникът, който мъкнел змията на шията си.
— Голямо зло. Аз бях някога галено кученце. Живеех в един богатски дом. Стопанката на къщата ме къпеше в същото корито, където къпеше децата си. На шията ми бяха вързали герданче с позлатено звънче. Всички ми се радваха, милваха ме и ме държаха на коленете си, когато сядаха на трапезата. Научиха ме да се изправям на задните си крака и ми ръкопляскаха, когато застанех с вирнати нагоре лапички. Но щом се поотърсих и станах голямо куче, изгониха ме на двора. Почнаха да ме хранят с остатъци от трапезата. Денем и нощем аз седях до пътната врата и вардех да не влезе някой крадец и задигне нещо. Годините вървяха. Аз остарях и едното ми око ослепя. Стопанката, която някога ме държеше на ръце, викна:
— Не мога да търпя туй сляпо куче. Прогонете го вън!
И ме прогониха. Затвориха под носа ми пътната врата, която бях вардило през целия си живот. Дълго скитах насам-нататък и щом надникнех в някоя чужда къща, почваха да викат:
— Ухаа! Дръжте да го пребием това чуждо куче! — и хвърляха камъни подире ми.
— Като огладнях здравата, аз се върнах пак към къщата, където бях прекарало целия си живот, намерих вратата отворена и се вмък¬нах в двора. Упътих се към кухнята. Щом ме видя, стопанката настръхна и викна:
— Няма ли кой да ме отърве от туй куче?
Синовете й изскочиха навън и грабнаха по едно дърво. Почнаха да ме налагат. Счупиха ми ребрата. Едвам се измъкнах от двора.
— Сега къде отиваш? — попитала змията.
— Отивам да се удавя в дълбокия вир. При хората вече няма живот — отвърнало кучето и отминало.
— Видя ли? — проговорила змията и позатегнала обръча около шията на своя спасител.
— Почакай да попитаме и третия. Да видим той какво ще рече — рекъл отчаяният пътник и потеглил по-нататък.
Ето че насреща им се задала една лисица. Пътникът разперил ръцете си срещу нея, за да я спре. Лисицата помислила, че й обещава десет кокошки, колкото са пръстите на ръцете му, и спряла.
— Какво има? — попитала тя.
— Мене ме хвана един човек — започнала змията, — натъпка ме в една делва, запуши делвата с желязна запушалка и ме хвърли на речното дъно. Там аз...
— Чакай — пресякла я лисицата. — Лъжата трябва да бъде с мярка. Как е възможно такава голяма змия да се намести в една малка делва? Не вярвам.
— Истина е, така беше — намесил се човекът.
— Може да е било тъй, но аз не вярвам, докато не видя с очите си. Къде е делвата?
— Тя остана под моста.
— Хайде да идем, за да видя как може такова голямо нещо да се помести в една делва.
Върнали се пак на моста. Намерили делвата.
— Хайде сега влез в делвата! — рекла лисицата.
— Добре — отвърнала змията, развила се от шията на човека, тупнала на земята и се намъкнала в делвата, но главата й останала да стърчи над гърлото.
— Видя ли, че съм права — викнала лисицата, — за главата ти няма място.
— Има! — отговорила змията и главата й се смъкнала в делвата.
Лисицата се обърнала към човека и му прошепнала:
— По-скоро слагай желязната запушалка!
Човекът бързо запушил гърлото на делвата и зачукал желязната запушалка с един камък.
— Хвърли сега делвата в дълбокия вир и вече да нямаш работа със змия!
Човекът грабнал делвата и с всичката си сила я хвърлил в дълбокия вир.
— Благодаря ти! — рекъл той на лисицата.
— А десетте кокошки! — попитала лисицата.
— Какви ти десет кокошки, всичките кокошки в селските курници са твои. Когато огладнееш, заповядай! — отвърнал човекът.
Оттогава лисицата всяка нощ спохожда курниците и задига ко¬кошки, защото смята, че са нейни.
Ангел Каралийчев