Една нощ в планината забучал градоносен облак. Гръмотевици продънили небето, рукнал проливен дъжд, втурнали се бесни порои надолу към реката. Тия порои рушели всичко напреде си, изтръгвали дърветата с корените, дълбаели долищата, търкаляли едри камъни. От страхотно надвисналата над тесния планински път бяла гранитна скала се откъснал огромен камък и рухнал надолу в тъмнината.
Тоя камък паднал насред пътя, забил се дълбоко в набъбналата земя и там останал.
На сутринта пекнало ясно лятно слънце. Заблещукали росни капки по обрулените листа от бурята, почнали да се изправят полегналите гъвкави треви. По пътя откъм пробуденото село се задала кола. Два бивола с криви черни рога теглили колата, а на лесата седял един селянин и весело си свирукал. Той бил бакалин и отивал да купи сол и катран от града. Щом биволите стигнали на завоя до големия камък — спрели: камъкът бил задръстил целия път. Наляво в дълбоката пропаст шумяла мътна река, надясно се възвишавали стръмни скали и колата нямало откъде да мине. Селянинът, като видял падналия камък, почесал се по тила, слязъл от колата, отишъл напред, ритнал камъка с крак, налегнал го с гръб, ала не можал да го помръдне.
— Брей, че голяма канара е паднала тая нощ! Не мога да я помръдна. Ще почакам — дано дойде някой друг, по-силен от мене, че
да я търкулне надолу.
И той седнал край пътя, извадил си ножчето, взел една клечка и почнал да си я дялка. Подир малко пристигналa втора кола, натоварена с рязани дървета. Водел я снажен турчин с червгн пояс. Отдалече той се провикнал:
— Хей, побратиме, защо си спрял колата насред пътя? Я отбий малко, че да мина, защото бързам.
— Бързаш ти — отговорил му бакалинът, — ала по-напред трябва да отместиш канарата, че тогава ще караш напред.
— Каква канара? — попитал турчинът.
— Ела сам пред биволите ми, да я видиш!
Турчинът минал напред, разгледал големия камък, съблякъл си антерията, налегнал камъка отсам, натиснал го оттатък, но и той не можал да го мръдне.
— Няма какво — поклатил глава и той. — Ще почакаме да дойде по-силен човек от нас, че да ни разчисти пътя.
Седнал до бакалина и запалил цигара. Не се минало много време — ето че се задал един файтонджйя. Той бил стар човек, прегърбен, с тънка шия и жилава ръка. Шибал пъргаво конете. Файтонджията, като разбрал защо са спрели двете коли напреде му, развикал се, слязъл бърже от капрата, почнал да подскача капо петел край камъка, но и той не можал да го поклати, затуй се укротил и седнал при другите да чака. Подир малко пристигнали две талиги, покрити с чергила и натоварени с грънци. Стопаните им бързали за близкия панаир и се разтревожили много, като видели, че няма откъде да минат. Единият бил много лют човек и за да накаже падналия камък, почнал да го бие с камшика си. Коларите му се смеели. Времето летяло. Наближило пладне. Цял керван се бил навървил от камъка надолу. Гъмжило от пътници шумяло край канарата, един след друг си измервали силите и все не можели да поклатят гранитната канара. По едно време се задало едно старче. То носело кошница с череши върху една тояга на рамото си. Когато стигна¬ло до навалицата, старчето поздравило коларите и понечило да отмине.
— Добре си ти, нямаш кола, лесно мина отвъд и ще си продадеш черешките на пазара — викнал със завист подире му един от грънчарите.
— Минете и вие - обърнал се старецът.
— Как да минем?
— С ум.
— Тук ум не трябва, ами трябва сила — отвърнал грънчарят. — Опитахме се един по един, само че никой не можа да катурне камъка.
— Тогава защо не се опитахте всички заедно? Събрали сте се цяла дружина. Я се напънете малко! Ако чакате Крали Марка да излезе от гроба, че да отмести камъка, много ще има да чакате.
— Вярно е — викнал файтонджията — хора, братя, дръжте да отместим всички задружно камъка!
Натрупали се коларите край тежката канара, плюли си на ръцете, подхванали я от дясната страна, засилили се и я търкулнали надолу. С трясък се повалила канарата в пропастта.
Пътят бил разчистен и коларите свободно потеглили напред.
Ангел Каралийчев