Живял някога един старец на име дядо Петко. Той си имал бабичка — Станка, и дъщеря — Пена.
Ходел дядо Петко на работа по нивите, а жените шътали в къщи. Веднъж — като седели край огнището и си предели — момата попитала майка си:
— Мамо ма, като се оженя, дали ще си добия рожбица?
— То се знае, че ще си добиеш — отвърнала майката.
— Ами ако е момче, как ще да го наречем?
— То се знае — Петко.
— Ами къде ще го сложим да спи?
— Къде — в люлката. Там, дето слагат рожбите си всички жени.
— Ох, мамо, ако се скъса люлката, моят Петко ще падне на земята и ще се утрепе.
— Като се утрепе, ще умре — рекла майката.
Горкият Петко! Да умре тъй малък! Хайде, мамо, да си го оплачем!
— Хайде, дъще! — съгласила се майката и двете надули гайдите. Реват, та се късат. Оплакват неродения Петко. Плакали цял ден. Пресипнали от плач. Вечерта се върнал дядо Петко и щом отворил вратата, останал смаян!
— Станке, Пено, кого оплаквате?
Жените му разправили каква е работата. Дядо Петко се хванал за главата:
— Хубава работа! Ами че оплаква ли се нероден човек? Не вярвам някъде да има по-глупави жени от вас. Но все пак трябва да обиколя света и да видя с очите си!...
И като си нарамил торбичката, дядо Петко излязъл от къщи. Тръгнал по широкия свят. Вървял, вървял, стигнал до една нива. Сред нивата — орех, а под ореха трима души събират обрулени орехи. Но как ги събират? Мъчат се да ги загребват с вили и да ги изсипят в чувалите.
— Добър ви ден, братя! — поздравил ги дядо Петко. — Що правите с вилите?
— Орехи събираме, не виждаш ли?
Дядо Петко си помислил: тия не са по-умни от моите жени.
— Не може тъй, орехи с вили не се дигат.
— Ами как?
— Вземете по една лопата и ги нахвърляйте в чувалите!
Както ги научил дядо Петко, тъй направили орешарите. Изгребали с лопати орехите, прибрали ги в чувалите. Старецът си тръгнал, но те го спрели:
— Чакай, дядо, да ти се отблагодарим, задето ни научи на ум и разум !
И му напълнили торбичката с орехи.
Продължил дядо Петко пътя си. Влязъл в едно село. Там имало стар зид, а отгоре на зида пораснала хубава зелена тревица. Под зида двама души пъшкали и се трепели — мъчели се да дигнат едно магаре върху зида.
— Хей, приятели, какво правите тук? — попитал ги учуден дядо Петко.
— Дигаме магарето.
— Защо го дигате?
— За да опасе тревата, която е поникнала върху зида. Мъчим се, но не можем, защото проклетото магаре е много тежко.
— Я ми донесете един сърп! — рекъл дядо Петко. — Аз ще ви покажа какво трябва да направите.
Донесли му сърп. Старецът протегнал ръце към зида, ожънал тревата и я хвърлил на магарето.
Магарето се навело и почнало да лапа.
— Я гледай, че то било много лесно! Да си жив, дядо! — рекли двамата селяни и дарили дяда Петка с една бяла погача, току-що извадена от огнището.
Дядо Петко отминал по-нататък. Стигнал до един двор, пълен с развеселени хора. Цигулки свирят. Тъпани бият. Песни се пеят.
— Тука има сватба — рекъл си пътникът и спрял да погледа. Видял
невестата и младоженеца — стоят изправени пред къщната врата. Защо стоят? Защото невестата била по-висока от горния праг на вратата и не можела да влезе.
Сватовете се чудели и маели как да я вкарат вътре. Един от тях — най-старият и най-хитрият — предложил:
— Хайде да й отсечем краката, за да ги подкъсим, че са много дълги.
— Не бива да й сечете краката, защото те са толкова дълги, колкото трябва да бъдат, ами ще трябва главата й да отрежем, защото тя стърчи над горния праг. Пък и да ви кажа ли — без глава човек може, но без крака къде ще мръдне? — обадил се дълбокоумно друг от сватовете.
— Тогава да донеса секирата? — викнала една посръбнала жена.
— Не посягайте на жената, ами дайте да съборим горния праг на вратата! — разбутал навалицата един зидар.
Тогава се намесил дядо Петко:
— Чакайте, хора селяни, не пипайте нито невестата, нито прага, ами я накарайте да се понаведе малко!
Невестата, щом чула тия думи, бързо се понавела и влязла в къщи. Сватбарите се почудили какъв ум има чужденецът, похвалили го, поканили го да влезе вътре, настанили го на трапезата и го гощавали три дни и три нощи с печени кокошки, вити баници и червено вино.
Като се наситил, дядо Петко напуснал сватбарската къща и продължил по-нататък. Влязъл в друго село. Там видял една къща с висок чардак. На чардака стояло едно момченце по риза, а долу под балкона майката държала нови гащи и викала:
— Хайде, чедо, в гащите! Хайде в гащите! А момчето се дърпало назад — не ще.
— Какво има? — попитал дядо Петко.
— Уших — почнала да разказва майката — нови гащи за момчето си и рекох да му ги премеря. Затуй му викам да скочи от чардака в гащите.
— Недей тъй, невесто! Ще утрепеш детето — поучил я дядо Петко, — ами го повикай да слезе долу по стълбата, сетне го накарай да спусне единия си крак в левия крачол на гащите, а другия — в десния. Тъй се обуват гащи!
Жената послушала съвета на стареца, нахлула леко гащите на момчето и за да се отплати, изкарала сребърната гривна от ръката си и я подарила на дяда Петка.
Още по-нататък старецът стигнал до едно широко и равно място. Там десетина души зидари градели ново училище. Двамина от тях държали едно дърво за двата края и го дърпали, колкото им държат сили.
— А бе вие що правите? — попитал ги дядо Петко учуден.
— Теглим дървото.
— Защо?
— Удължаваме го, защото е късо. Дядо Петко поклатил глава.
— Залудо си хабите силите. С теглене тая работа не става.
— Ами как?
— Вземете още едно дърво и ги наставете.
Зидарите наставили две дървета, свършили си работата и от благодарност подарили на дяда Петка една остра секира.
Вървял дядо Петко от село на село и се смеел: светът бил пълен с неуки хора. Нямало кой да им отвори очите.
Ето че го настигнала една жена. Тя шибала с вършина една крава. А на кравешката шия — цяла връв с жълтици.
— Коя си ти? — попитал дядо Петко.
— Не ме ли познаваш? Аз съм жената на селския чорбаджия.
— Ами къде караш кравата? За кого си я наредила?
— Карам я на кума си. Тя е обречена на него. А жълтиците са за кумата. Ние сме богати хора. Имаме много крави и жълтици. Ако ти е пътят нататък, откарай кравата, защото аз си имам работа, в нашата къща са се навъдили много мухи и аз ги бия с тояга. Живота ни отровиха тия мухи, пусти опустели!
— Добре — съгласил се дядо Петко, — ще я откарам, но ти ми кажи къде е селото на твоите кумове!
— Ей там! — поклатила глава чорбаджийката като кон на празни ясли.
— Ясно — рекъл дядо Петко, макар че нищо не разбрал, и подбрал кравата. Подкарал я към своето село, натоварен с много дарове за бабичката му Станка и дъщеря му Пена.
Ангел Каралийчев