Между селата Добролево, Търнава и Борован се намирало изворче, водата на което била лековита, но никой не знаел това. Някъде назад в годините в образувалата се от водата му голяма локва започнала да търси прохлада от лятната жега една биволица, която била сляпа.
По цял ден лежала тя във водата и едва привечер стопаните й я прибирали, за да преспива в обора. Минал месец, минали два... Към края на лятото стопаните й забелязали, че тя започнала да реагира на светлина, на подадени срещу нея предмети, на спопче зелена трева, с която се опитвали да я примамят...
Сляпата биволица била прогледнала. Сама си била намерила цяр във водата на локвата, която била лековита.
От тогава селяните започнали да почитат това изворче. Почистили и иззидали кладенчето му с камък, намерили голяма плоча и го похлупили отгоре - чиста да остане водата му, защото хората все по-често и по-често започнали да я търсят за лек. "Лековитния кладенец" нарекли извора и "служба" дори му отредили на Гергьовден. За сайбията му курбан започнали да дават всяка година на този ден. Бял овен или ялова крава му принасяли - като кръвен дар. Стараели се по този начин да благоразположат към себе си въображаемия за тях демон, който стопанисвал водата. И гледали да не пропуснат нито една година, без да го почетат, защото вярвали, че "разсърди ли се" - жертва човешка може да вземе, или пък да направи така, че водата на кладенеца да се изгуби, да пресъхне или да избие на друго място.
Затова селяните не пропускали да отслужат полагаемата му се "служба". И се превръщала тя от година на година във все по-многолюден празник за местните жители, защото "славата" на кладенеца с неговата церовна вода се разнасяла все по-далеч и по-далеч. Пристигали при него на всеки пореден Гергьовден хора не само от околните села Алтимир, Добролево, Търнава, Борован и Бяла Слатина, но и от много по-далечни места, дори и от Влашко. С коли и каруци се превозвали едни, други - пешком преброждали междуселските пътища. Стичало се на това място такова множество, та "на земята натежавало".
А болни и неволни идвали тук още на предния ден, за да преспят до кладенеца и рано сутринта на Гергьовден да посрещнат до него слънцето, после да мият очите си с лековитата му вода, да пият от нея за здраве на едри глътки с надеждата цер да си намерят.
Обичайно било после да хвърлят във водата му, а след това и да окачват по храстите около него червени конци, изнизани от дрехите им. Случвало се години, разказват старите хора по тези места, когато около кладенеца толкова много накичени с червени конци храсти засиявали, та наоколо всичко се червенеело...
През целия ден празника бил изживяван трепетно от всички присъстващи около кладенеца. Моми и млади невести китки и венци кичели, за да обвият с тях гърлото на кладенеца, млади мъже в припряна шетня стягали всичко необходимо за курбана на демоничния му владетел. По десет - петнадесет казана курбан-чорба готвели - за всекиго да има на общата трапеза, която си устройвали. А след нея - вити и превити хора се извивали по поляната до тъмно. Случвало се е по три музики да се надсвирват на това място. Надували музикантите инструментите си и спирка нямали, защото наоколо народът искал да се повесели, хоро за здраве да се наиграе, душата си да отпусне и сили да събере за очакващите го от следващия ден трудови делници.