Често живота обича да ни среща с неподходящите хора, към който да изпитаме любов. Дали истинска, дали не, дали привързаност или просто приятелска, винаги боли когато някой напусне живота ти. Да се разделиш с любим човек, никога не е приятно, но определено няма да те убие, макар и да те направи ужким по силен. В тази максима, никой не казва, че тази сила си има цена, а цента е безчувственост. Колкото повече даваш и се раздаваш, толкова по трудно ще ти е със всеки следващ човек в живота ти да го обикнеш. Но да си егоист май е по злощастната участ, защото всички губи смисъл, когато няма с кого да споделиш.
И вървейки по пътя си, носейки мъката си, човек разбира, че наистина може да издържи, че наистина е силен, че наистина има стойност. Все пак човек никога не знае колко силен е, докато единственият избор който има е да бъде такъв. С времето човек разбира тънката разлика да държи ръка и да окове душа. И разбира, че да е в нечие легло, не означава любов. Осъзнава, че целувките не са договори, а подаръците не са обещания, и започва да приема своите провали с вдигната глава и отворени очи. В крайна сметка поне е опитал, и след десетки опити дори, не се е отказал да върви напред.
Проумяваш, че ако е прекалена, дори топлината от слънцето изгаря. И се научаваш да посадиш своя собствена градина, и да украсиш своята собствена душа, вместо да чакаш някой да ти донесе цветя. Човек се научава да гради всички свои пътища сега, защото утрешните основи са несигурни за планове, а бъдещите обикновено пропадат по средата.
С годините разбираш, че да бъдеш с някой, поради това, че ти предлага хубаво бъдеще означава, че рано или късно ще искаш да се върнеш към своето минало. Разбираш, че само който може да те обича с недостатъците ти, без да се опитва да те променя, може да те дари с цялото щастие, за което мечтаеш. В един момент си виждаш, че да се обвържеш само за да не останеш по-назад, е сигурен признак, че връзката ти ще е един провал. Тогава си даваш сметка, че да си до някой само за да не се чувстваш самотен, накрая неизбежно ще те накара да искаш да не го виждаш повече. Да избързваш с нещата или да ги насилваш да се случат, накрая ще станат не така както ти си очаквал. Тогава осъзнаваш, че макар да си щастлив с тези, от които си заобиколен, един ден ще плачеш за онези, които си оставил да си отидат.
След време ще се увериш, че макар да си щастлив с тези, които са до теб, безкрайно ще ти липсват онези, които до вчера са били с теб, а днес вече са си отишли. С течение на времето също научаваш, че животът е тук и сега и че е без значение колко планове имаш – не съществува нито утре, нито вчера. След време разбираш, че да се опитваш да простиш или да молиш за прошка, да казваш че обичаш, да казваш че ти липсва, да казваш че ти е нужен, да казваш че искаш да бъдеш приятел на някой до гроб е късно и вече няма смисъл. Човек остарява твърде бързо, а помъдрява прекалено късно. Тогава разбираш, че думи казани на прощаване, могат да наранят човек за цял живот. Даваш си сметка, че който унижава или се подиграва с което и да е човешко същество, рано или късно ще преживее същите унижения или подигравки, умножени многократно. Знаеш, че да се извини може всеки, но да прощават могат само тези с голяма душа.
Цената която плащаш за да се научиш е твърде висока понякога и след време, когато си направиш равносметката, всяко едно преживяване с всеки един човек е неповторимо, разбираш, че всъщност най-хубаво е било не бъдещето, а моментът, в който си се намирал! Точно този неповторим миг!
С времето разбираш, че истинските приятели се броят на пръсти, а който не се бори за тях, рано или късно ще се окаже заобиколен от фалшиви приятелства.
Ние не владеем чувствата си. Има мигове, когато внезапно облъхналият ме аромат на люляк ме кара да изживявам отново някой от трепетните месеци в моя живот. В крайна сметка, животът не се ръководи от волята или намеренията ни. Животът е нерви, фибри и бавно изграждани клетки, в които зреят мисли и се раждат поривите на страстта. Чувстваш се сигурен в себе си. Мислиш се за силен. Но цветът на един предмет в някоя стая или утринното небе; обичан някога парфюм, който събужда смътни спомени; стих от забравена поема, която отново прочиташ; фраза от пиеса, която отдавна си престанал да свириш – това са нещата, от които зависи животът ни. Животът не е поемал към нас задължение да осъществява мечтите ни, затова трябва да вземем каквото ни предлага и да сме благодарни, защото и по-лошо би могло да бъде. А всички наши мечти могат да се сбъднат – ако имаме куражът да ги преследваме. Именно това е което прави живота интересен, а именно възможността да осъществиш мечтите си.