Приютил във сърцето си болка,
превит, без надежда върви
и в своите молитви отправя
зов за ден с по-малко беди.
Ден, във който ще може спокоен,
под красивото синьо небе
да запали крайпътния огън
и заспи като малко дете.
Не намерил покой за душата си,
ще се лута безцелно и сам,
в лабиринт на абсурдна реалност
сляп за себе си и за себе си ням.
И прегърнал житейската истина,
тихо вечер ще плаче прозрял,
че освен самотата на този свят
друг ръка не му е подал.