Най-тъжното през няколко врати
и с няколко ключалки ще заключа
и може би по-малко ще боли,
когато взираш ме с очи бездушни.
Не търся вече в тебе любовта:
отдавна за просията платих си.
Не бих приела и дори сега
без данък да ме пускаш до сърцето си.
Но винаги в косите ми една
червена роза ще увяхва всяко лято,
прецъфнала от живата вода
на слънчевата обич недопята.
И винаги по мокрия паваж
сълзи ще капят в алено-червено...
Знай, розите умират след това,
щом в сбогом не помахаш за последно.
Когато пръстите бодлите им рисуват,
и розите в червено-кърваво тъгуват.
Неделина Димитрова