Бях хрисима... И буйна бях.
Беднячка сетна. И богата
с мечти, които пропилях...
Но ми остана болка свята!
Да ми припомня -- и до днес --
как всичко по вода изтича,
когато на едничка чест
човек живота си обрича.
На друг ли болка не спестих?
Един ли чужди грях изстрадах?
А колко мъка пресуших!
Летях безкрила, в бездни падах.
През сълзи смях се, плаках в стих.
Но с дума не отворих рана...
И в щастие -- горчилка пих.
И в обич тръпнах -- неразбрана.
Но не приех -- по даден знак --
фалшиво песен да поема,
на ближния да сложа крак,
от чуждо щастие да взема.
Не съумях, дори в лъжа --
ръце доволно да потрия,
на дума -- да не удържа,
вината своя да покрия.
Пари и чувства не пестих.
Ни слава, нито злоба, трупах.
Душа раздавах. Не мъстих!
Кръвта ми нулева е група.
Преди да мога да летя --
научих се да коленича
пред шепа пръст, дете, цветя.
Пред този, който ме обича!
Павлина Стаменова
От стихосбирката Ранена тишина
Страница на автора