Кънти стаята позната, гола
почукване по старата врата,
ехти във мен притихнала на стола,
втурва се и връща се в прахта.
Същият е този ек затичан,
който в мене яздеше в галоп,
устремен, щастлив, обичан,
оцеляващ и след пламък и потоп.
Но вече пътник прашен,дрипав
е ехото на моята врата,
че муден,скуяен и съсипан,
уморен е от пътища в прахта.
Почуква той кат скитник тъжен,
молещ за подслон, объркан, наранен,
от другата страна на моста въжен,
отвънка на вратата огорчен.
Сама аз вътре притаена
се взирам в ключа потъмнял,
не с моя ключ заключи ме смутена,
а с твоя, с твоя поглед побеснял.
Моите млади буйни цветове
пазеше заключени - градини,
сега се молиш да отключа светове,
които са превърнати в пустини.
Дели ни старата врата,
ехтяща в стаята позната,
но не заключена е тя,
а затворена болезнено в стената.