Аз тръгвам,
от жестока скръб разтърсвана в нощта.
Студ нахлува
в моята душа.
Няма ли едно местенце от света
мойта скръб да заглуша?
В тази нощ, безкрайна като вечността,
със свойта сянка сме сами.
Мълчи огромната Земя.
Мълчи светът
и моят плач над тях гърми:
- Отговорете ми защо
грях е любовта?
Защо като грешница от мен
бяга радостта?
Но аз вървя към теб
и заключвам пак във своето сърце
и любов, и скръб.
Сърце, сърце!
Ти за всичко си едно!
Радост и скръб ти делиш със нас
във лош ихубав час!