Наоколо е тъмнина,
а ти седиш замислен в тишината.
Извън душата има светлина,
но ти избираш самотата.
Седиш, броиш минутите и чакаш
нещо да се случи, да те спре.
Да те издърпа вън от бездната, да те разтърси
и да ти каже, че така не е добре.
Желаеш някой да покаже, че му пука.
Да разбереш, че той държи на теб.
А не да гледаш хората, умиращи от скука
и борещи се, кой да каже глупост по-напред.
Ти чувстваш, отвратен си,
не ти се мисли вече. Нито миг!
Опитваш да забравиш... да не гледаш
и да не чуваш нищо, ничий вик.
Седиш на стола в празната си стая.
Вратата е заключена, прозорците ги няма
и всичко тъне в тишина...
Единствената крушка на тавана
не свети вече втори ден, наоколо е тъмнина.
Самичък с мислите си няма как да се спасиш.
Ще трябва нещо да измислиш, някак си да го решиш.
А как да стане нямаш и представа.
"Ще видим", казваш, но... не става...