Някога много отдавна...
Някога една самотна душа,
бе поискала да не бъде самотна,
но само,само в нощта.
Някога тя отново опита
да живее до друга душа,
да иска, да дава, да има,
да бъде свободна душа.
Но тъмнината здраво я хвана
и каза и: " Няма! Ти ще бъдеш сама!
Защото душата вече е рана,
а някога не е била."
Душата тихо заплака
и спомни си тя любовта,
усети как нежно трептяла,
как имала свойта мечта.
Душата тогава разбрала,
че живота не дава мечти
разбрала, че тя вече няма да дава,
когато отсреща душата мълчи.
Разбрала, че щастие няма,
че има сълзи,
че раната вече е твърде голяма
не може да гледа други очи.
Душата отново опита,
обърна се на другата страна
отсреща я гледаше засмяна
друга, красива душа.
Но душата тихо отмина
не поиска тя любовта,
защото нейната вече замина
и знаеше тя ще бъде сама.
Тъмнината отново я хвана
и каза и стара лъжа
"Забрави самотата,
подай ми ръка,
отсреща любима те чака,
друга красива душа.
Забрави ти онази,
все едно, тя никога не е била!"
Душата повярва, подаде ръка,
опита да бъде свободна,
да живее, да има крила.
Но, някога в никога не се превръща
и прие тя свойта съдба,
и каза на всички:
"Не давайте своята на неподходяща душа!!!"