Светят сребърни нишки в косите ти, леко разрошени.
Като мъдър приятел останал е ланшният сняг.
А годините тичат към нас със мечти захаросани,
в малка снежна шейна, неуморно и в делничен бяг.
Няма път, само шир... Уморени отпускат юздите,
наранени от думи на прага, ръце и очи.
А шейната не спира... По старите релси извити
без да искаш дори все по-лудо лети ли, лети...
Все по-страшно по нишката тънка опъва отвесът –
по инерция, сякаш се вее в безкрилия ад,
Надпреварват се чувства и някъде в мене се смесват.
И летят все нагоре, нагоре... с еленския впряг.
А от там, сякаш днес, падат истински звездни плеяди.
Топъл пушек се рее задъхан в студената нощ.
И от толкова прах, от звезди и луни чак присяда,
А при падане много по-пълен е празният кош.
Сняг вали. Тишина. Трупа жадно стърчащи комини .
Ненаситни и алчни, протягат нагоре снага.
Стар вълшебен декор . Побеляла е тази година.
Да... Помъкнал надежди от сняг, тихо пада светът.
И забравяме сякаш за всички житейски уроци.
Като малки деца се търкаляме в мокрия сняг.
И макар че белеят в косите ни стари пороци,
да живеем неистово искаме с нощния мрак.
В „тиха нощ, свята нощ”, като делничен сън сред звездите,
пак за чудо жадува светът и предколедно бди.
Колко много чувалът тежи ... Там са скрити мечтите.
Там при ланшния сняг, навалял, пак валим аз и ти.