Едно време имало един цар. Той имал хубава дъщеря. Всеки ден царят купувал на дъщеря си нови чехли, а на другия ден тя ги скъсвала.
Той се чудел и се маел къде ходи дъщеря му нощя, та си къса чехлите. И разгласил по цялото царство, че царят ще даде дъщеря си за жена на този, който открие къде ходи тя нощем. Ала който се наеме и не я уварди, ще загуби главата си. Колко юнаци се наели да я пазят, все не могли да я увардят. Вечер сядали пред вратата и вардели до едно време, но после ги налягал сън, те заспивали и на утрото нищо не могли да кажат на царя.
Много юнаци загубили главите си и никой не могъл ла каже къде ходи царската дъщеря и какво прави, че съдира чехлите. Най-после дошъл един келеш, отишъл при царя и му рекъл:
— Царю честити, какво ще ми дадеш, ако издиря къде ходи дъщеря ти нощя и какво прави, че си къса чехлите?
— Ще те направя зет и половината царство ще ти дам. Но ако не я уловиш, ще ти взема главата, както на другите.
— Добре, тъй да бъде — казал келешът и се приготвил.
Вечерта той взел още отрано, та се стегнал, преобул цървулите, облякъл си дрехите като за път, легнал, заспал, захъркал пред вратата, за да е буден къде среднощ. Като го видяла заспал пред вратата, царската дъщеря му се присмяла и рекла:
— Ех, сънльо, ти ли ще ме извардиш, дето още отсега си заспал и захъркал!
Келешът не бил добре заспал, чул и си рекъл: „Нека, ще видим накрая!”
Царската дъщеря легнала и заспала; заспал и келешът пред вратата. Посред нощ дошъл един змей, почукал леко на вратата му отворила. Като влязъл вътре при нея, той светнал и осветил стаята й като слънце. Келешът усетил, събудил се и се умълчал. Змеят казал:
Хайде, време е да вървим.
Царската дъщеря била облечена с най-хубавите си дрехи. Тя обула новите си чехли и тръгнали. След малко келешът станал и тръгнал подире им издалече. Като вървели, вървели, змеят извадил от пазвата си златна китка и я подхвърлил на царската дъщеря, та да си играят. Той я подхвърлял, а тя му я връщала. Като подхвърляли така китката, по едно време тя се търкулила на земята, а те я подминали напред, без да я забележат. Келешът дотичал, грабнал китката и се прилепил зад дънера на едно голямо дърво, да не го видят. Като повървели още малко, змеят казал:
— Хайде, хвърли ми китката.
— Тя е у тебе — казала царската дъщеря.
— Аз ти я хвърлих, недей я кри — казал змеят.
— Не съм я видяла, като си я хвърлил — казала царската дъщеря. — Трябва да е у тебе; виж на, у мене я няма.
Те се върнали, търсили, търсили из пътя и като не я намерили, пак си тръгнали напред.
Вървели, вървели, стигнали до една светла гора — цялата от сребро.
Келешът си помислил, че може да се обърнат и да го видят, та влязъл в гората и посегнал, та си отчупил клонче за знак. Цялата гора тихо звъннала като със сребърни звънчета. Келешът легнал и се прилепил към земята. Царската дъщеря се обърнала назад и рекла:
— Това какво ли е, дето звъни? Да не би някой да ни следи?
— Няма нищо — отговорил змеят. — Аз нали съм с тебе, от какво се страхуваш? Не бой се.
И пак си тръгнали. Като вървели, вървели, стигнали до една голяма и дълбока река. Никъде не се виждал мост. Змеят хванал царската дъщеря през кръста, дигнал я на рамото си и прехвръкнал заедно с нея реката на другия бряг. Келешът виждал как змеят от време на време святкал по пътя, но не можел да мине реката. Като се лутал да търся мост, видял, че двама души се карат.
— А бе, хора, защо се карате? Не сте ли братя?
— Братя сме и се караме за тази бакърена тавичка, за тази шапка и за тази сребърна пръчица. Той казва, че са му останали от дядо ни и си ги иска; аз казвам, че са ми от баща ни и не си ги давам. Ето за тия работи се караме, а няма кой да ни ги раздели — рекли те.
— Ами за какво са ви толкова потрябвали? Какво ще правите с тях? — попитал келешът.
— Какво ли? — рекъл единият. — Видиш ли таз тавичка: като седне човек в нея, минава като на лодка, каквато и вода е. А като чукне по нея с тая сребърна пръчица, тя се дигне и те понесе, накъдето си искаш.
— Пък шапката — обадил се другият — е шапка невидимка. Нахлупиш ли я, ставаш невидим.
— Слушайте — казал келешът. — Аз ще ви ги поделя така, че вече няма да се карате за тях. Ето тук ще сложим тавичката с пръчката, а тука — шапката. Отдалечете се на двадесет крачки. Аз те преброя високо до три и ще плесна с ръце; вие ще изтичате. Кой каквото вземе, негово ще е.
Отдалечили се братята. Келешът преброил до три, грабнал шапката, седнал в тавичката, чукнал със сребърната пръчица, нахлупил шапката и станал невидим. Преминал над реката и си слязъл на земята далеко от брега.
В това време змеят и царската дъщеря доста много се отдалечили. Само по святкането на змея из пътя тук и там келешът могъл да им хване дирята и да ги наближи. Като вървели и си приказвали, те двамата най-после стигнали до змейовите къщи и влезли вътре. Келешът видял, че вратите били малко открехнати. Надянал той своята шапка невидимка, станал невидим, влязъл вкъщи и се спотаил зад вратата.
Къщите на змея светели като слънце. Там имало и други юнаци и моми. Те пеели и играели. Змеят нагласил една златна птичка да им пее и подхвърлил златна ябълка на царската дъщеря. Тя я подхвърлила на другите и така си играели. Веднъж змеят подхвърлил към царската дъщеря ябълката тъй, че тя се изплеснала от ръцете й. Търкулила се към вратата. Като дошла близо до келеша, той пресегнал, та я взел и я скрил в джоба си. Змеят, царската дъщеря и гостите дълго търсили ябълката, но не могли да я намерят. Тогава царската дъщеря рекла на змея:
— Хайде да ме водиш у дома, че стана време, петлите наближава да пеят.
— Като е тъй, хайде да те заведа — рекъл й змеят.
Тръгнали да се връщат назад. Тръгнал и келешът подире им. Дошли до голямата река, минали я. И келешът я минал с тавичката. Стигнали и сребърната гора, минали и нея; като наближили към голямото дърво, келешът побързал да си иде по-напред от тях. Едва сварил той да си легне пред вратата и да се престори на заспал и те дошли. Като видели, че келешът лежи и спи, дето го оставили вечерта, засмели се, па влезли в стаята на царската дъщеря. Цялата стая светнала от змея, той се простил с царската дъщеря и си отишъл назад, откъдето бил дошъл.
Утринта царят пак прегледал чехлите на дъщеря си и ги видял скъсани. Тогава той я попитал:
— Дъще, къде ходи тая нощ, че чехлите ти пак са скъсани?
— Никъде не съм ходила, тате — рекла му тя. — Попитай и келеша да видим какво е извардил и видял.
Царят повикал келеша и го попитал:
— Е, келеш, изварди ли дъщеря ми къде ходи тази нощ и какво прави?
— Извардих я, царю — отговорил келешът.
Царската дъщеря се засмяла, като го чула, и рекла:
— Казвай да видим какво си извардил.
— Ще кажа — рекъл келешът.
Тогава започнал да разказва как посред нощ дошъл змеят, повел царската дъщеря и тръгнали заедно да отидат в къщата на змея. И разказал всичко, както е било, от игла до конец. Като дошло дума за китката, той я извадил от пояса си и я подал на царя. Като разказал за сребърната гора, той показал сребърното клонче, после показал златната ябълка и като свършил, обърнал се към царската дъщеря и попитал:
— Така ли беше?
Тя признала пред баща си, че всичко наистина било така. Тогава царят я оженил за келеша и му дал половината от царството си да царува заедно с него.
Българска народна приказка