Герда пак седна да си почине. Насреща й върху снега скачаше един голям гарван. Той дълго я гледа, като клатеше глава, и най-сетне заговори: — Га! Га! Добър ден! По-хубаво гарванът не можеше да приказва на човешки език, но той желаеше доброто на момичето и го попита къде е тръгнало тъй самичко по широкия свят. Герда разбра много добре думата „самичко“ и почувствува какво означава тя. Момичето разказа на гарвана цялата си история и го запита дали не е виждал малкия Кай. Гарванът поклати важно глава и рече:
— Може би, може би! — Как? Истина ли? — извика радостно момичето и прегърна гарвана тъй силно, че насмалко щеше да го удуши. — Полека! — каза гарванът. — Струва ми се, че това беше малкият Кай. Но той навярно те е забравил там, при княгинята. — Мигар той живее при княгинята? — попита Герда. — Да, слушай — рече гарванът. — Само че аз говоря мъчно на вашия език. Ако знаеш гарвански, бих могъл да ти приказвам много по-добре. — Не, аз никога не съм учила гарвански — рече Герда. — Но моята баба разбира тоя език и може да говори на него.
— Нищо — каза гарванът. — Лошото е само, че трудно ще се разбираме. И той разказа всичко, каквото знаеше. — В царството, в което се намираш сега, живее една княгиня. Тя е много умна, защото е чела всички вестници в света и после пак ги е забравила. Неотдавна тя седеше на престола си, а това не е тъй приятно, както обикновено мислят хората. И тъй както си седеше, княгинята започна да тананика една песничка, а в тая песничка се казваше: „Защо пък да не се омъжа?“
„Наистина, защо ли не се омъжа?“ — каза си княгинята и реши веднага да се омъжи, но само за човек, който може да води разговор, а не да мълчи и да се надува, защото туй е твърде досадно. Княгинята свика всичките си придворни дами и когато те узнаха каква е работата, зарадваха се много. „Драго ни е! — извикаха те. — Неотдавна и ние сами мислехме за това!“ Бъди уверена, че ти говоря самата истина — рече гарванът. — Аз имам една питомна годеница, която се разхожда свободно из палата, и тя именно ми разказа всичко туй. Да, моята годеницата е врана. Та да си дойдем на думата. На следния ден всички вестници излязоха с рамки от сърца и с гербовете на княгинята. В тях се съобщаваше, че всеки хубав момък може да се яви в палата и да поприказва с княгинята. Тоя, който говори най-добре, тя ще избере за свой съпруг.
Да, да, уверявам те! — каза гарванът. — Всичко туй е също тъй вярно, както е вярно, че седя сега пред теб. Отвред се затекоха младежи. Настана голяма бъркотия: всеки се блъскаше, всеки тичаше насам-натам, ала нито първия, нито втория ден можа да сполучи някой. Всички умееха да говорят добре, докато бяха на улицата, но щом прекрачеха прага на палата и зърнеха стражата със сребърните ширити, щом се изкачеха по стълбите и съглеждаха слугите в златните дрехи и големите ярко осветени салони, те се забъркваха и не можеха да кажат нито думица. Изправеха ли се пред престола, на който седеше княгинята, те можеха да повторят само нейната последна дума. А тя, разбира се, не искаше да слуша собствените си думи. Сякаш всички тия младежи биваха омагьосвани от нещо, докато излязат на улицата. Едва тогава езиците им се развързваха. Те се нареждаха в дълги редици — от портите на палата чак до градските врати.
Аз сам ходих да ги видя — каза гарванът. — Те бяха гладни и жадни, но от палата не им даваха дори чашка вода. Наистина някои по-умни си бяха донесли хляб и масло, но само за себе си. „Нека изгладнеят, та княгинята да не ги хареса“ — казваха си те за другите. — Ами Кай, малкият Кай? — попита Герда. — Кога дойде той? Беше ли и той в тълпата?
— Чакай! Сега ще стигнем до него. На третия ден в палата пристигна едно малко момче без кон и без кола. То вървеше пешком към палата. Очите му светеха като твоите, но дрехите му бяха вехти.
— Това е Кай! — извика радостно Герда. — Значи аз ще намеря моето другарче? — тя запляска весело с ръце.
— То носеше на гърба си малка торба — продължаваше гарванът.
— Не, туй е било навярно шейната му — каза Герда. — Той излезе с шейна от къщи.
— Може и тъй да е — рече гарванът. — На това не обърнах внимание. Но от устата на моята питомна годеница чух и мога да твърдя положително, че когато момчето съгледа войниците със сребърните ширити пред входа на палата и когато се изкачи по стълбите и видя слугите в златните дрехи, то никак не се смути. Поздрави ги и рече: „Трябва да е много досадно да стоиш на стълбите. Аз ще вляза вътре.“ Всички зали бяха силно осветени. Царедворците и генералите ходеха по чорапи и носеха златни съдове. По-голяма тържественост човек не можеше да си представи. Само обущата на момченцето скърцаха и дигаха шум, ала туй не го смущаваше. — Това наистина е бил Кай — каза Герда, — защото той имаше нови обуща. Аз го чувах как скърца с тях в бабината стая.
— Да, те скърцаха силно — продължаваше гарванът. — Той влезе смело при княгинята, която седеше върху един бисер, голям колкото колело на чекрък. А всички царедворци със своите прислужници и с прислужниците на прислужниците си и всички кавалери със своите придружници и с придружниците на придружниците стояха наоколо и колкото по-близо стояха до вратата, толкова бяха по-горди! Човек просто не смееше да гледа слугата на прислужника на придворния лакей — тъй важно стоеше той до самата врата.
— Ах, това трябва да е било ужасно! — извика разтреперана Герда. — И въпреки туй Кай се ожени за княгинята, нали?
— Ако не бях гарван, аз сам бих се оженил за нея, макар че съм вече сгоден — отвърна гарванът. — Разправят, че той говорел също тъй хубаво, както аз говоря гарвански език. Това чух от устата на моята питомна годеница. Той бил весел и хубав и заявил, че дошъл не да се жени, а само да чуе мъдрите слова на княгинята. Но тя му се понравила, а после и той се понравил на нея. — Да, това наистина е бил Кай — каза Герда. — Той беше много умен и знаеше да смята наум дори с дробни числа. Ах, заведи ме, моля ти се, в палата!
— Лесно е да се каже това — отвърна гарванът, — но трудно е да се изпълни. Чакай, аз ще говоря с моята годеница. Може би тя ще ни даде някакъв съвет. Защото, трябва да ти призная, такова момиче като теб мъчно може да влезе в палата. — Не, мен ще ме пуснат! — извика Герда. — Когато Кай чуе, че съм дошла, той сам ще излезе да ме посрещне. — Почакай ме там, зад решетката! — рече гарванът и като поклати глава, разпери криле и хвръкна. Късно вечерта гарванът се върна.
— Га! Га! — извика той. — Нося ти много здраве от моята годеница и едно малко хлебче, което тя открадна от кухнята. Там има много хляб, а ти сигурно си гладна. Слушай сега: ти не ще можеш да влезеш в палата, защото си боса, а войниците със сребърните ширити и слугите в златните дрехи не позволяват никому да влиза там бос. Но не плачи — ти все пак ще отидеш в палата. Моята годеница знае една малка задна стълбичка, която води в спалнята на княгинята. Тя знае също и къде се намира ключът от спалнята.
И те отидоха в градината на палата, в една голяма алея, където листата капеха от дърветата. Когато всички лампи в палата изгаснаха, гарванът заведе Герда до задната врата, която стоеше полуотворена.
О, как силно биеше сърцето на Герда от страх и надежда! Струваше й се, че тя прави нещо лошо, а всъщност искаше само да узнае дали Кай е наистина тук. Да, той трябва да е тук. Герда си представяше съвсем ясно как той й се усмихва също както някога, когато двамата седяха под розовите храсти в къщи. Той, разбира се, ще се зарадва, като чуе колко дълъг път е изминала тя заради него и колко много са натъжени всички у тях от неговото отсъствие. Ах, сърчицето й замираше от уплаха и радост!
Ето, те стигнаха вече до стълбата. На една поличка гореше малка лампа, а долу на пода стоеше една питомна врана. Тя въртеше глава на всички страни и разглеждаше внимателно Герда, която се поклони, както баба й я бе научила. — Моят годеник ми разправи много хубави неща за теб, малка госпожице — рече враната. — Твоята история е наистина трогателна. Искаш ли да вземеш лампата? Аз ще вървя напред, а вие двамата след мен. Ще вървим все направо и никого няма да срещнем. — Струва ми се, че някой върви след нас — каза Герда. В същия миг край нея наистина пропълзяха някакви сенки: коне с развени гриви и с тънки нозе и на тях ловци, дами и рицари.
— Това са сънища! — извика враната. — Дошли са да водят на лов мислите на благородните господа. Туй е твърде удобно за нас, защото ти ще можеш да видиш по-отблизо спящите. Но надявам се, че когато те приемат с почит, ти ще ни бъдеш признателна, нали? — О, за туй можем да бъдем напълно сигурни! — забеляза дивият гарван. И те влязоха в първата зала, стените на която бяха покрити и украсени с изкуствени цветя. Тук сънищата просто се тълпяха и хвърчаха тъй бързо, че Герда не можеше да ги различи отблизо. Залите ставаха все по-прекрасни и човек се замайваше от тяхното великолепие.
Най-сетне те влязоха в спалнята. Тук таванът приличаше на голямо палмово дърво със стъклени листа, а посред залата, върху дебело златно стъбло, висяха две легла, всяко от които приличаше на лилия. Едното легло беше бяло и в него спеше княгинята. Другото бе червено и в него Герда трябваше да търси Кай. Тя подигна едно от червените листа и видя малка мургава главичка. Да, това беше Кай! Герда извика високо името му и приближи лампата към него. Сънищата отлетяха веднага, той се събуди, извърна глава и — ах, това не беше Кай! Князът приличаше на него само в шията, макар че беше също тъй млад и хубав. Събуди се и княгинята. Тя разтърка очи в едно листенце на бялата лилия и попита какво се е случило. Тогава малката Герда заплака и разказа цялата си история и всичко, каквото бяха направили гарваните за нея.
— Бедно дете — рекоха князът и княгинята. Те похвалиха гарваните и обещаха да не им се сърдят и дори да ги възнаградят, но при условие, че друг път не ще вършат такива неща. — Искате ли да ви пусна на свобода, или да ви провъзглася за придворни гарвани с право да се ползувате от всички остатъци от кухнята? — попита княгинята. Двата гарвана се поклониха ниско и отвърнаха, че предпочитат постоянното местожителство. Те се замислиха за старостта и решиха, че не ще бъде зле да имат осигурена прехрана на стари години.
Князът стана от леглото си и покани Герда да легне в него, защото след всичко, което чу, той не можеше да заспи. Тя сви ръчичките си и помисли: „Колко добри са тук и хората, и животните!“—после затвори очи и сладко заспа. Сънищата се втурнаха отново в стаята и на Герда се стори, че ангели возят една малка шейна, в която седи Кай и й кима с глава. Но всичко туй беше само сън и всичко изчезна мигом, щом тя отвори очи.
На следната утрин князът и княгинята облякоха малката Герда в кадифе и коприна. Те й предложиха да остане в палата, където можеше да живее безгрижно. Но Герда ги помоли да й дадат само една малка кола с кон и едни обувки, защото бе решила да тръгне отново по света, за да търси малкия Кай.
Дадоха й не само обувки, но и маншон за ръцете и я облякоха в чисти дебели дрехи. И когато тя се приготви за път, пред вратата спря една кола от чисто злато с герба на княза и княгинята. Коларят, слугите и гвардейците — да, бяха й дали дори гвардейци да я придружават — носеха на главите си златни корони. Князът и княгинята сами й помагаха да се качи в колата и й пожелаха добър път. Горският гарван, който се беше вече оженил, изпрати Герда далеч от палата.
Той седеше до нея, защото не можеше да пътува с гръб към конете. Питомната врана пък стоеше пред вратата и пляскаше с криле. Тя не отиде с тях, защото страдаше от главоболие още от деня, когато я бяха приели за придворна врана и й бяха позволили да яде, колкото си иска. Цялата кола бе натъпкана със захарни бисквити, а сандъкът под седалището беше пълен с плодове и сладки. —Сбогом! Сбогом! — викаха князът и княгинята.
Малката Герда плачеше, от очите на гарвана също се лееха сълзи. Тъй пропътуваха те първите три мили. После и гарванът се сбогува с момичето и тая раздяла беше много тежка за тях. Гарванът кацна на едно дърво и размахваше черните си криле, докато златната кола, която грееше като слънце, се изгуби от очите му.
Ханс Кристиан Андерсен