Разровила баба огнището, скришом извадила питката и я потулила някъде. Ваньо и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта — няма я.
Разровила баба огнището, скришом извадила питката и я потулила някъде. Ваньо и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта — няма я.
Имало някога една несвястна жена. Нейният мъж се трудел от сутрин до вечер, а тя се святкала насам-нататък из двора без работа.
— Жено — казал веднъж мъжът, — вземи да ми ушиеш риза, че оголях.
— Не една, а пет ще имаш — отвърнала жената.
Дядо, дядооо - рекла една вечер бабичката, — къде ще се денем отсега нататък — очите ни слабо виждат, краката ни запряха, ръцете ни отмаляха. Как ще да си изкарваме прехраната, като си нямаме помощница!
Не знам отвърнал старецът и тежко въздъхнал.
Живели в едно село двама старци: дядо Петко и баба Пена. Те били вече стари хора, но животът им някак не вървял, не се разбирали и не си помагали един на друг. Веднъж баба Пена сварила за вечеря бобена чорбица в гърнето, Седнали двамата старци, изсърбали.я, останали много доволни.
Живели двамина съседи. Единият богат — къщата му била пълна с имане, а другият — последен сиромах — с трън да се завъртиш в двора му, нямало какво да закачиш. Отишъл веднъж сиромахът и поч¬нал да тропа на богаташката порта. Показал се богатият.
— Какво има? — попитал.
Живееше един много стар човек. Очите му недовиждаха, краката му не държаха, ръцете му трепереха. Когато ходеше, пристъпяше едвам-едвам и се подпираше с патерица. На трапезата той разливаше чорбицата върху коленете си, преди да я поднесе до устата си.
Ние бяхме двама братя юнаци. Отидохме в гората за дърва. Насякохме дърва и седнахме да си починем. Тогава брат ми рече:
— Ех, сега както сме огладнели, да има една бяла и пребяла погача, че да си я излапаме!
Додето изрече — не знам откъде доде и се търкулна пред нас една бяла-пребяла погача.
Един стар болярин повикал сина си и му рекъл:
— Хайде, сине, тръгвай по света да си намериш невеста. Време е вече. Ти порасна, пък и годините минават. Нивата трябва да бъде пожъната, додето не е почнало да се рони зърното.
През един суров зимен ден, когато дърво и камък се пукали от мраз, конят, волът и кучето отишли при човека и похлопали на вратата му.
— Кой хлопа? — попитал човекът.
— Ние сме: конят, волът и кучето.
— Какво искате?
— Искаме да влезем при тебе, за да се постоплим на твоето огнище.