Един гладен вълк тръгнал да търси плячка. Накрай полето заварил един стар кон — пасе трева. Вълкът приближил до него и му казал:
— Хей, кончо, дошъл съм да те изям!
— Може — отвърнал конят, — само че баща ти едно време не правеше тъй.
— Ами как?
— Щом намереше кон за ядене, старият вълк най-напред се навеждаше да извади със зъби подковите от задните му крака, за да не си строши някой зъб, когато захапе подкованите крака. Сетне разкъсваше и самия кон.
— Добре де — рекъл вълкът, — и аз мога като баща си. Дай да ти извадя подковите!
И като минал зад коня, той отворил уста да захапе желязната подкова. Тогава конят се засилил, дигнал нагоре и двата си крака и ритнал вълка право в зъбите. Вълкът примрял от болка и се търкулнал на земята, а конят побягнал. Като се съвзел от болките, вълкът с дигнал и тръгнал към овчарските кошари. Покрай реката видял два овена — тлъсти и витороги — хрупат тревица под върбовите сенки.
— Хей, овни, дошъл съм да ви изям! — викнал вълкът.
— Знаеме, че ще ни изядеш, вълчо, но баща ти едно време не правеше тъй.
— Ами как?
— Когато найдеше два овена край реката, той клякаше до някой дълбок вир и казваше на овните да се отдалечат на сто разкрача. „Ха сега — провикваше се той на овните — тичайте насам! Който дотърчи по-рано, него ще изям пръв!"
— Добре де, и аз ще направя тъй — рекъл вълкът и клекнал на брега до един вир.
Овните се отдалечили, втурнали се към вълка и го бухнали с рогата си. Вълкът се преметнал презглава, цамбурнал в дълбокия вир и без малко щял да се удави. Като мокра кокошка се измъкнал на брега, поотърсил се, поизсъхнал на слънцето и се озърнал: от овните нямало помен. Въздъхнал глупавият вълк и слязъл към нивите. В най-високата житна нива заварил едно старо магаре — тъпче пшеницата.
— Бре, сине магарски — викнал вълкът, — защо правиш пакост на хората? Лягай на земята да те изям!
— Ох, кумчо вълчо — затекло се насреща магарето, — добре че дойде, от заранта те диря под шумка и камък. Моят стопанин дигна голяма сватба. Чуваш ли тъпаните и гайдите в село? Моят стопанин се жени, но си няма кум. Затуй ме проводи да те намеря и да те поканя кум да му станеш. Приготвил е за тебе едни агнета печени, едни дарове, дето никой не ги е виждал.
Вълкът се много зарадвал.
— Води ме — рекъл той, — по-добър кум от мене няма да намериш.
— Какво ще те водя? Ти не бива да си изморяваш краката. Качвай се на гърба ми да те нося.
Вълкът яхнал магарето и тръгнали. Когато влезли в село, селяните вдигнали страшна олелия: „Вълк! Вълк!" — развикали се хората. Грабнали кой каквото намерил — тояги, вили, секири, и се втурнали към госта от гората.
— Видиш ли какъв народ иде да те посрещне? — обадило се магарето.
— Виждам, но защо идат с тояги, вили и секири?
— Такъв им е обичаят.
Наближили селяните, че като се развъртели — тупа-лупа, — смазали вълка от бой. Едва се измъкнал жив. Побягнал в дън гора, взел един камък и почнал да си удря главата.
— Главо, главо — думал той, — от тебе тегля!
Ангел Каралийчев