Една яребица си направила гнездо сред нивата на най-мързеливия селянин. Снесла яйца и измътила три яребичета. Расли пиленцата и порасли.
Започнали да излизат от гнездото, разтваряли крилца, но още не можели да летят, защото били немощни. Лятото обагрило нивата с жълта боя. Натежалите класове почнали да ронят зърно. Една сутрин стопанинът пристигнал на нивата, погледнал храната и се почесал по врата.
— Време е да прибера храната. Утре ще повикам приятелите си да пожънем. Когато продам житото си ще им се отплатя.
Едно от яребичетата, което било наблизо, чуло тия думи на стопанина и се затекло при майка си:
— Мамо, да бягаме по-скоро, защото стопанинът отиде да вика приятелите си. Утре ще жънат нивата. Отиде ни гнездото!
— Не бойте се, деца — изчуруликала яребицата, — ние оттука няма да мръднем, докато стопанинът не се запретне сам да си пожъне нивата. Бъдете спокойни, щом като той очаква други да му свършат работата.
На другия ден селянинът пак пристигнал и пак се почесал по врата.
— Моите приятели не дойдоха, но аз ще повикам роднините си да пожънат житото.
Яребицата пак рекла:
— И тоя път, деца, бъдете спокойни.
Подир три дни ленивият селянин пристигнал ядосан и се заканил:
— Брей, никой не идва да пожъне тая нива, но аз ще взема да я запаля, че каквото ще да става.
Като чула тая закана, яребицата припнала и извикала на малките яребичета:
— Бягайте, рожби, да бягаме, защото тоя мързелив човек може да го направи!
Ангел Каралийчев