Петелът с червения гребен си ровел на торището и там си изкарвал прехраната. Веднъж, като пъпрел, той намерил една парица и тръгнал към пазара да си купи нещо за кълване.
Срещнала го мечката:
— Къде, петльо?
— На пазар съм тръгнал.
— Заведи и мене.
— Да те заведа, но трябва да ти кажа, че на пътя има дълбок трап — не можеш го прескочи, защото си много тежка.
— Ами, не мога. Какви големи трапове съм прескачала, кога ме подгонят ловците!
— Тръгвай тогава.
Упътили се двамата. Ето насреща им един вълк.
— Къде отивате? - попитал вълкът.
— На пазар отиваме — отговорил петелът.
— Вземете и мене — почнал да се моли вълкът.
— Да те вземем, вълчо, но ей там на пътя има трап. Не можеш го прескочи.
— Ами, не мога, колко съм ги прескачал, когато ме подгонят овчарските кучета.
Взели и вълка. Продължили пътя си. Срещнала ги лисицата, нардила се и тя подире им.
Вървели, вървели, стигнали до трапа. Петелът разперил криле, полетял и прехвръкнал отвъд. Засилила се подире му мечката и — туп! — в трапа. Изправила се на задните си крака, почнала да дращи с предните, но къде ще се измъкне от дълбокия трап! Там си и останала. Втори се засилил да прескочи вълкът, но и той се строполил долу. Паднала и лисицата. Петлето отишло самичко на пазар, а другарите му останали в трапа. Минал ден, минали два, налегнал ги глад.
Най-напред се обадила лисицата:
— Гладни ли сте?
— Иска ли питане? -- отговорила мечката.
— Тогава хайде да си баем: който е най-сладък, него ще изядем.
— Хайде — изръмжали вълкът и мечката. — Почни ти да баеш! Лисицата клекнала, повдигнала нагоре предните си крака и почнала да бае:
Лиса опашатка —
никак не е сладка,
Кумчо Вълчо див —
много е горчив,
Меца медунка —
ех, че е сладунка!
Дръж, кумчо, да я изядем!
Хвърлили се двамата върху мечката, започнали да я давичкат, додето й видели работата. Свършили я за два-три дни. Полежали, полежали, пак огладнели. Но лисицата, нали е хитра, скрила си едно от мечите черва под мишницата и като огладняла, извадила червото и започнала да го яде.
— Какво ядеш, кумичке? - попитал вълкът.
— Пробих си кожата и си вадя черва.
— Дай и на мен от тях!
— Не ти давам, защото и ти си имаш. Пробий си кожата и си вади!
Вълкът захванал да си дере кожата с нокти, но спрял, защото го заболяло.
— Не мога — рекъл, — пробий я ти! Лисицата почнала да го дере стръвно.
— Ох, боли! — развикал се вълкът.
— И мене ме болеше, но търпях.
Пробила лисицата кожата на вълка и той умрял. Изяла и него. Полежала, полежала и пак почнала да огладнява. Стои в трапа, гладува и гледа нагоре. По едно време видяла, че едно косе лети над трапа.
— Косенце-босенце, помогни ми да изляза от трапа. Ако ми помогнеш, ще те заведа в една гора. Там има едно хубаво дърво. На него ще свиеш гнездо и ще си измътиш пиленца. Ти ще ходиш за мушички а пък аз ще ти вардя пиленцата!
— Как да ти помогна? — попитало косето.
— Хвърляй камъчета, додето се напълни трапът, и аз ще изскоча навън. Косето почнало да кълве с човката си камъчета и да ги пуска втрапа. Хвърляло, хвърляло, хвърляло и най-сетне напълнило трапа с камъчета. Когато лисицата се измъкнала, завела косето в гората и му показала дървото. Косето си свило гнездо, снесло си яйца, измътило си пиленца и запяло. Чурулика и весели рожбите си. Лисицата, като подушила пилетата, клекнала под дървото и се замолила:
— Косе, братче, я ми пусни едно пиле, че е дошла на гости майчицата ми — да я нагостя.
— Как тъй? — рекло косето. — Аз не си давам рожбите!
— Тогава, ще отсека дървото и като падне гнездото, ще ти изям всичките косенца! — заканила се лисицата и замахнала с опашката си, както дърварят замахва със секирата си.
Косето се уплашило и пуснало долу едно пиле.
На другия ден лисицата дошла пак, излъгала косето, че пристигнал кумът й на гости, и му взела още едно пиле. На третия му взела третото пиленце. В гнездото останало само едно. Косето викнало да плаче. Плаче, та се дере, цялата гора намокрило със сълзи. Дошъл един гарван и го попитал защо плаче. Косето му разправило какво се е случило.
— Не бой се — рекъл гарванът, — не си давай пилето, защото лисицата не може нищо лошо да ти стори. Тя замахва да отсече дървото с опашката си, а опашката й не е секира! Отлетял гарванът, дошла пак лисицата.
— Косе-босе, дойде ми на гости вуйчо лъв, пусни последното пиленце да го нагостя.
— Няма да го пусна!
— Тогава ще отсека дървото!
— С какво?
— Ще видиш с какво!
И лисицата замахнала с опашката си.
— То не е секира, а опашка! — изчуруликало косенцето.
— Кой ти каза, че не е секира? — ядосала се лисицата.
— Гарванът.
— Аз ще го науча него — заканила се лисицата и отишла на един кръстопът. Легнала, престорила се на мъртва. Дошъл гарванът да кълве леш. Приближил до лисицата, протегнал шия и клъвнал най-напред окото й. Лисицата примряла от болка, почнала да врещи, а гарванът отлетял.
Ангел Каралийчев