Подир джуджетата Господ сътворил исполините цоглавци. Били огромни: като протегнели ръка стигали небето. Посред челото имали едно-единствено око, колкото кокоше яйце. Живеели нависоко в планинските пещери, викали се от връх на връх с гръмотевични гласове. От нищо нямали страх, сражавали се с халите, ядели сурово месо.
Но и цоглавците като джуджетата излезли нетрайни. Това тяхно око, толкова близо до небето, мъчно виждало какво става в краката им. Трудно се навеждали, трудно ходели, а най-страшният им враг била къпината. Оплитала великанските крачища на цоглавците и те рухвали с трясък, така че земята се разтърсвала далеч околовръст. Откъртвали се канари, сипеи се изсипвали там, където падал и се затривал цоглавецът; струпвала се изполинска грамата от камъни. И днес още из планините се виждат такива грамади. На минаване покрай тях хората си плюят в пазвата, хвърлят по един камък в пазвата, хвърлят по един камък отгоре и викат: "Анатема!". Това е, за да не се върнат страшните прастари времена на джуджетата и цоглавците. Когато се затрил и последният цоглавец, Господ направил средния човек, сегашния, и го препасал по средата на снагата с пояс.