Някога отдавна в едно село, Спанчевци, живяла мома хубавица, Тодора. През една късна есен тя свикала голяма седянка в бащиния си двор. Наредени край буйния огън, момите прели и пели, а момците им чупели орехи и пригласяли на моминските песни с кавали и дудуци. С песни, работа, весели припевки и закачки нощта неусетно превалила.
Когато месечината се издигнала над планинските чуки, момите запели песента “Изгреяла ясна месечина”, а ергените си зашушукали, сбрани на купчина, и накрая рекли: “Която мома изпреде най-рано куклата (къделята) си, на нея ще се падне най-хубавият момък!”
Тодора пък рекла: “Не най-хубавият, а най-юначният!” Тогава девойките вкупом викнали: “Ние ще признаем за най-юначен оня момък, който посмее сам преди първи петли да се изкачи на връх планината и да забие кол на най-високата чука.”
Момците останали като попарени. Кой ли ще посмее да премине край Дърварското кладенче, докато песните на петлите не разгонят самодивите, що играят край него до късна доба.
Подигравателни закачки засипали спотаените и засрамени момци. Само Тодора бързала да преде и под вежди поглеждала омърлушените ергени. Като изпрела къделята си, станала и рекла:
- Тогава аз ще отида и никаква награда не искам. Ще забия хурката на чуката и веднага ще се върна.
Занемяла цялата седянка пред Тодорините думи. А тя скочила и тръгнала в тъмната нощ. Стигнала на най-горната чука и забила хурката си на малката полянка. Когато успяла с мъка да забоде хурката си в каменистата почва, тя скочила да стане, но някаква невидима сила я дръпнала за престилката. Опитала се Тодора да се отскубне и с всички сили се дръпнала назад и полетяла в пропастта…
Дълго чакали момите и ергените Тодора да се върне… Рано сутринта ергените тръгнали да дирят смелата девойка. Намерили забитата хурка и парче от престилката й, забучено заедно с нея в непрогледния мрак. Открили и тялото й в пропастта, изнесли го и го погребали на високата чука до хурката. Оттогава до ден днешен красивите чуки били наречени Тодорини кукли.
Това разказват хората от Берковските села, но във Вършец може да се чуе друга легенда.
Живяла в това село красива, сладкодумна мома – Тодора. Стари и млади обичали да се запират на приказки с нея. Песните й се чували чак в околните села. Искали я много момци, ала тя си имала либе – Иван, овчар от село Заножене. Рядко се виждали двамата млади, но често се чували – той свирел, а тя отпявала на свирнята му, докато работела в полето.
Дошъл богат жених от видинските села за Тодора и родителите й охотно я сгодили за богаташа, без да я питат. А тя плакала и дума не давала да се издума за сватба – надявала се Иван да я открадне някоя вечер и да заживеят щастливо в планината при стадото му.
Пращала Тодора хабер на Иван, чакала го дълго, ала той не идвал. Годеникът напирал за сватбата, затова тя решила сама да отиде в планината. Дълго се лутала из планинските усои, докато го намери. Но Иван не й се зарадвал, разбрало се, че отдавна е оженен и има деца.
Стъписала се Тодора, отмаляла. Какво да прави! Посрамила бащин дом, погазила бащина дума, а и своята моминска гордост и чест. Какво да стори, сама и безутешна в безлюдната планина! Развързала торбата с дрехи и момински дарове, надарила буките и габерите като сватове и девери с кенарени ризи и шити пешкири.
Седнала Тодора на чуката, проляла горещи сълзи и казала:
- За тебе дар не остана и затова ти дарявам себе си – и се хвърлила от високата чука.
Там дето паднали момините сълзи край Стара река, избликнали лековити извори, върху които са построени днешните прочути Вършечки бани. А дърветата, които Тодора окичила със сватовски дарове, се вкаменили и хората ги нарекли Тодорини кукли.