Витоша и разпрострялата се насреща й Люлин планина били безименни. Шопското население от околните села казвало "Големото било" за Витоша и "Дългото било" за Люлин. Както разказват, имената си тези две планини са получили от една случка, разтърсила съзнанието на хората и останала да живее в спомените им и до ден днешен.
В едно от околните витошки села имало силно и красиво момиче - Вита се казвало. Тя била най-голямото дете на родителите си и помагала в отглеждането на овцете - главен поминък на тукашните хора.
Пасла стадото из околните ливади и често се изкачвала на "Големото било", за да се нагледа надлъж и шир. Очите й съзирали в далечината река Искър, която като сребърен пояс пресича софийското плодородно поле и се губи в диплите на Балкана. Когато очите се насищали на красивата гледка и безкрайния простор, Вита запявала. Гласът й бил силен и ясен, та се чувал през девет села.
А на "Дългото било" пасъл стадото си друг овчар - Люлин се наричал. Тих и смирен момък бил Люлин, умеел да свири на гъдулка. И когато чувал мощния глас на Вита, пригласял тихо с гъдулката си. Когато девойката мълчала, той се провиквал, искал да чуе гласа й: - Витооо! - Щооо! - отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като - Витошоо! По песен и свирка двамата млади се залюбили -отдалеч, без да се срещнат и да се погледнат очи в очи, без да разменят блага дума.
Но и двамата изгаряли от желание да бъдат заедно. Нямало кому да оставят стадата си, та да се срещнат и изприкажат. Било определено землището на едното и на другото село, затова стадата пасли в своя мера и било запретено да се нагазва в чужд синур. Годините изтичали като река, децата растели и възмъжавали. Пораснала и Вита мома и стигнала за женитба. Искали я ергени от съседните села, но тя връщала стройниците - Люлин обичала, за него искала да се ожени, но срам я било да признае на майка си.
А нямала вярна дружка или по-стара сестра, пред която да разкрие сърцето си. И Люлин обикнал Вита, и той искал да се ожени за нея, но не смеел зъб да обели пред родителите си. Страхувал се, че няма да харесат Вита - такава мъжкарана, дето знае само овците, не би била по волята на кротката и уредна Люлинова майка. А се вървели стройници бедни и богати, красиви и грозни, от близки и далечни села, но Вита връщала всички. Един ден дошел вестоносец от далечно село - най-личният момък, най-добрият майстор зидар пращал стройници за Вита.
Всяка година майсторите напускали родното си село и по девет месеца ходели по различни краища да строят къщи, та им трябвало яка и силна жена, която да върти сама дома, докато се върнат гурбетчиите. Овчарката имала такава слава, тъкмо за тяхното момче невеста. Когато вечерта Вита прибрала стадото, издоила и седнала да вечеря, майка й казала: - Утре брат ти ще отиде с овците. За тебе идват стройници от добър род и с добър занаят. Ще те женим, вече няма да ни правиш за смях!
Нищо не рекла Вита. А сутринта, когато домашните й станали - от нея нямало ни следа. Търсили я тук, търсили я там, но напразно. А към пладне чули гласа й, пеела от височината на "Големото било". Чули и провикването на Люлин, който пасял овците си по "Дългото било": - Витооо! - Щооо! – отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като – Витошоо! Витината майка разбрала, че и тоя път дъщеря им ще ги направи за смях, излязла на височина над Княжево и проклела през сълзи:
- Гръм да те удари, щерко, да те вкамени, дето си застанала, и черна да почернееш като земята, както чернее и моята душа от срам пред чуждите хора. И тоя Люлин, дето те лъже и мами, и той на земя и камък да стане! Било ясно и слънчево време, но отведнъж се стъмнило. Надвиснали тежки черни облаци и страшен гръм процепил земята. Вита, която стояла в тоя миг на връх "Големото било", паднала. Гръм ударил Люлин овчар на "Дългото било". Оттогава хората нарекли "Големото било" Витоша, а "Дългото било" - Люлин. Върхът, където Вита била ударена от гръм, бил наречен Черни връх.