Понякога се чудя дали правиш неща които аз правя. Например, дали галиш някоя моя снимка с надеждата някога отново да усетиш истинския допир на кожата по лицето, по тялото, да го усетиш не само с тялото, а и с душата си. Дали се обръщаш, тръпнейки с поглед, да ме търсиш, след усетена позната миризма на парфюм. Дали се оглеждаш постоянно с надеждата ееей сега, зад онзи ъгъл на улицата, да ме видиш. Дали поглеждаш към дисплея на телефона си, с тайната надежда, да видиш изписано името ми, и посърнал извръщаш поглед, когато него го няма. Дали лягаш вечер с мисъл за мен и осъзнаваш колко много ти липсвам, и дали се събуждаш сутрин с нова молитва и надежда, че новият ден ще ти донесе нов късмет, и съдбата отново ще преплете пътищата ни. Дали тайничко се молиш аз да съм добре, независимо как, къде и с кой. Дали и теб, любов, мисълта за мен те побърква и ти се иска да крещиш със все глас, да викаш докато не те чуя, а в същото време не издаваш ни звук ни стон... не трябва. Дали тъгуваш за познатия глас, който казва ти "любов" или за тихия смях, напомнящ за невинно дете.
Дали любов, дали? Кажи! Дали ти се иска някой да те прекъсне, ей сега, веднага, и с искрящ поглед и треперещ глас да каже:
"Намерих те и няма да те пусна!".
Но знаеш ли , любов, дори и никога да не разбера как живееш ти, какво чувстваш и мислиш, аз никога няма да спра да се моля. Ще се моля за теб, за нас, ще благодаря на Господ, че съм те имала, дори за малко в живота си и ще продължа да се моля.... И знам, любов, че моята молитва ще стигне до теб един ден и ще я чуеш... А как искам сега да крещя...