Да беше до мен... Бих написал поема,
сонет бих написал с любовни искри
Да беше до мен... В ръце да те взема
целувайки морни зелени очи.
Да беше до мен... Ще запеят щурците,
ще ни гали прохладната нощна тъма.
Да беше до мен... Ще засветят звездите
топлейки нашата тъжна съдба.
Да беше до мен... Тази зима студена
би се превърнала в пролетен ден.
Да беше до мен... Но те няма и стена,
очаквайки утрото пак уморен.
Усещане за нещо съвършено,
което ще се случи всеки миг,
обзема ме и чувството вълшебно,
като икона ми явява твоя лик.
Грешни сме... Но кой не е кажи?
И ако трябва пак да избера,
аз грешно ще живея всички дни,
стига ти, до мен да си сега
Свeтлината в твоите зеници,
ще ме опива като вино руйно,
Абаносовите ти къдрици,
безмълвно ще роят ензими буйни.
Любовта ти ме опиянява...
Потъвам в океан от страст.
В нощите, в съня ми се явяваш
с щастие във вечната и власт.
Косите ти - ухаещи цветя,
разцъфнали по голото ти тяло
предвестник са на пролетта,
която дълго с тебе сме желали.
Постой така... Не сe превръщай в сън...
Без теб отново ще осиротея,
и със звездите светещи навън,
останал сам, за тебе ще копнея.
Представяш ли си къщичка в гората,
снежното калпаче на комина.
Партината, която скрита чака
стъпките ти тихо да преминат.
Представяш ли си жарката камина
и липсата на шумните площади,
тишината с белота на зима,
похлупила поляни и ливади.
Представяш ли си бреговете морски
на атоли някъде незнайни.
Птичи клюки, а не хорски,
пазещи човешките ни тайни.
Представяш ли си и любов гореща
с устни и целувки всеотдайни,
трепета при първата ни среща,
погледите палещо - омайни.
Представяш ли си утрешните дни,
днешният го остави в забрава...
Зная, не е време за мечти,
но без тях, какво ли ни остава?
Н. Найденов