И всичко беше някак просто:
вървяха двама през града
и сенките им се докосваха,
но не оставяха следа.
И зимата навярно щеше
сурово да ги раздели.
Неудържимо сняг валеше,
тъй както и сега вали.
Но тя внезапно се подхлъзна,
уплашено нададе вик.
За миг я хвана той и дръзна
да я целуне в този миг.
И глуповато се ослуша,
усетил луда топлина.
Свенливо между тях се сгуши
една премръзнала луна.
Снежинките ли тъй горяха
или изгаряха звезди.
Те тръгнаха, след тях вървяха
незаличими две следи.
А зимата току-що беше
разкрила свойте красоти:
снегът наоколо блестеше…
И оттогава – все блести.
Автор: Тодор Чонов