Валеше от сърцето ми тъга...
Нощта бе изповедник на душата…
В градината посял бях любовта,
а не откъсвах нищо от лехата…
Небето, съпричастно във нощта
закри с ръка очите на звездите,
извика облак, с мене заваля,
хамак застла, положи там мечтите…
Изпрати вятър, клони разлюля,
раздвижи тъмни сенки по стъклата…
В сърцето ми по-силно заваля…
Валеше вече в стаята тъгата…
Заплувах аз в морето от тъга,
а лодката на абордаж в съня ми
се впусна, атакува любовта
напук на всичките подводни ями…
Отвори тя прозореца в нощта
и вместо дъжд във стаята ми влезе
измокрена и плаха любовта…
Морето на тъгата в миг изчезна…
Запяха мокри птичките за мен,
хамакът със мечтите се събуди…
Подхванаха ме самодиви в плен,
понесоха ме крехки пеперуди…
Мечтите ми погалиха съня,
а приказните пъстри пеперуди
танцуваха със мен. На сутринта
с целувка любовта ми ме събуди…
Автор: bohem