Заключиха те вече, обич моя,
зад хладните стени на тоя дом.
Звезди изгряват с огън неспокоен,
а ти самичка плачеш молчешком,
че в место да гориш в небе безкрайно,
залязваш бавно под един таван.
Зова те до прозореца потайно,
но заглушава ме студена длан.
Аз търся силуета ти сред мрака,
но някой в миг прозореца гаси.
Аз знам: когато ти на сън ме чакаш,
там някой рови в твоите коси
следи от моите усни да открие
и твоите въздишки да брои.
Но и зад сто врати да те укрие,
едва ли в тая нощ ще устои.
Самичък няма аз да си отида
и няма да угасне мойта страст.
На покрива ще счупя керемида
и пак ще мога да те видя аз!
Евтим Евтимов