Обичам мъжете, които
до дъно ме пият с очи.
Които с мълчание питат,
но тяхната сила личи.
Които не искат от мене
да бъда добра или зла,
А просто така ме приемат
и аз ги приемам така.
Които без мене не могат,
защото не мога без тях.
Които са сладка тревога,
в която се хвърлям без страх.
Които цветя ми откъсват
от своите пъстри души.
Които ме чакат до късно
макар, че светът се руши.
Които са с длани горещи,
че огън да паля от тях.
Които за всичко се сещат,
а знаят, че всичко е прах.
За мен, недостъпната дето
жадуват в достъпни легла.
И все ми напомнят момчето,
което остава мечта.
Светлана Йонкова