Има мигове, когато човешкото съзнание засиява от тържество. Случва се едва ли не всекиму. Усещам го как расте или приближава досущ като горещия фитил към динамита...
То е някъква тръпка в стомаха, блаженство в жилите, в ръцете. Кожата ти възприема въздуха и всяко ново вдишване носи сладост. В началото доставя наслада като от протягане с прозявка, в мозъка ти нещо проблясва и целият свят пред очите ти започва да излъчва светлина.
Човек може цял живот да е живял сиво... в полята и реките на душата му да е царял мрак и печал. А събитията, дори значителните, да са преминали безлични и бледи...
И внезапно тържеството... песента на щуреца гали слуха му, дъхът на земята се надига запял към ноздрите му, а шарената сянка под дървото се превръща в благословия за очите... Тогава човек се устремява навън като порой, който обаче не отнася нищо от него...
Джон Стайнбек