Много, много отдавна в едно царство живели в малката си къщичка един дядо, една баба и дъщеричката им Василиска.
Живели си те добре, честито, но голяма беда ги сполетяла. Разболяла се милата им майчица. Усетила тя, че смъртта й е близка.

Живели някога двама братя. По-големият бил човек саможив. Той събрал голямо имане, но нямал край себе си нито дете, нито коте. Окото му било все в парата и хората не го обичали, защото нямал милостиво сърце и пет пари не давал за сиромасите.

Край една голяма река живеело в схлупена къщурка бедно селско семейство. Бащата и майката се трудели от сутрин до вечер, за да изхранят челядта си — две момченца и едно момиченце.

Дали е било или не е било – ходжата знае, той да ни каже! Пък и приказката да е измислена, добре е намислена; с нея нощта се скъсява, умората отминава и грижата се забравя.

Имало едно време един овчар, Петър му било името. Веднъж, като си пасял стадото, из гората изскочил един голям вълк с желязна глава и зъби като ханджари.

В едно султанство, близо до страната на великаните-людоеди, живеели три сестри. Те били много бедни. За да се изхранват, всяка нощ до съмнало предели памук, тъчели и шиели, а на заранта едната отивала на пазара, продавала изработеното и купувала каквото трябва за ядене, за пиене и за огрев.

Имало някога един мъдър и честен велик везир. Често обикалял султанството, за да напътствува людете и да оправя неправдите. Затова всички го обичали и почитали.

Живели някога си в една схлупена къщурка накрай село дядо и баба. Много години вече ги били навалили, та сега не можели да работят както на младини.