Живели някога един мъж и една жена. Жената раждала все момичета и затова мъжът я изгонил в гората заедно с първородната й дъщеря.
Ала жената очаквала дете и в гората родила момче. Тъй като нямали вода и котел да окъпят бебето, тя рекла на дъщеря си:
— Дъщерко, качи се на едно високо дърво и виж къде има огън, за да отидеш и се помолиш да ти дадат това, което сега ни е потребно.
Дъщерята се покачила на едно високо дърво и видяла, че в една колиба гори огън. Тичешком стигнала до колибата и заварила там три орисници.
— Какво търсиш, момиче? — попитали те.
То им отговорило:
— Баща ми изпъди майка ми в пустата гора, защото раждала само момичета, а тя чакаше дете и доби в гората момче. Но ние нямаме тук нито огън, нито котел, нито корито, за да изкъпем бебето. Затова дойдох при вас — да ви помоля да ни помогнете.
Тогава орисниците взели да си шепнат помежду си: «Е, сега какво да орисаме момчето, родено в гората?» Първата казала:
— Да расне и да порасне, да вземе камък и да го хвърли, а камъкът да се върне назад, да го удари и то да умре!
Втората казала:
— Да расне и да порасне, да стреля с пищов и куршумът да се върне и да го убие!
Третата казала:
— Да расте и да порасне, да се ожени и като легне да спи, смок да го ухапе и да умре!
След това рекли на момичето:
— А ти не казвай никому ни дума, защото ще се превърнеш в мраморен камък!
Момичето им обещало, че нищо няма да каже. Орисниците му дали всичко, което искало от тях, и то се върнало при родилката. Мислили майката и дъщерята как да кръстят момчето, мислили и накрая му дали името Горороден — сиреч в гората роден.
Детето растяло и понеже сестра му знаела как е орисано, не му давала камък да вземе в ръцете си.
Щом станал на осемнадесет години, Горороден се оженил за едно момиче сираче. Легнали си след сватбата младоженците, а сестрата пак както винаги бдяла над главата на брат си. Ненадейно върху завивката паднал смок. Сестрата го сграбчила в одеялото, изнесла го навън, изхвърлила го и извикала на брат си:
— Брате мой, ела да видиш какво чудо!
И започнала да разправя на брат си всичко, което се било случило. А както говорела, лека-полека се превръщала в мраморен камък. А щом разказала за прокобата и на третата орисница, тя окаменяла чак до шията. Рекла каменната сестра на любимия си брат Горороден:
— Брате мой, аз те пазех от малък и те опазих, порасна и пак те опазих, а сега дойде време ти на мене да помогнеш. Трябва да идеш при слънцето и да го помолиш да ти даде трохите от трапезата си, които падат на земята, и водата, с която си мие ръцете.
Тръгнал Горороден да изпълни заръката на сестра си. Вървял, що вървял и по пътя видял змия, затисната под голям камък. Тя попитала момъка къде отива и щом той й казал, че отива при слънцето, змията му рекла:
— Като отидеш при слънцето, попитай как мога да изляза изпод този голям камък.
— Добре, ще го попитам — обещал Горороден.
По-нататък по пътя си той видял един кух камък, който висял във въздуха — не бил нито на небето, нито на земята. Камъкът също попитал Горороден накъде се е запътил. И щом момъкът му отговорил, че отива при слънцето, той го помолил да пита светилото защо е кух и не може да падне на земята.
— Добре, ще попитам — обещал и на него Горороден.
Продължил по-нататък и видял вода, която се биела от бряг на бряг и не можела да потече надолу. Горороден нагазил в нея, защото пътят му минавал оттам. Щом стигнал до средата, тя изведнъж го обляла и също го попитала накъде се е запътил. Момъкът й казал къде отива и тогава водата го помолила да попита слънцето защо тя не може да тече надолу.
— Добре, ще попитам — обещал Горороден.
Стигнал той най-накрая до големия палат на слънцето и похлопал на портата. Излязла слънчовата майка и рекла:
— Кого търсиш тук, момче?
Горороден й отговорил:
— Не търся никого, но дойдох да ви помоля да ми дадете трохите, които падат от ръцете на слънцето, когато яде, и водата, с която се мие.
А тя попитала:
— Какво ще правиш с тях, момче?
Момъкът й разказал за прокобите на трите орисници и за теглилата на сестра си. И тогава слънчовата майка казала:
— Ела да те скрия, за да не те види слънцето, като се върне, защото ако те види, веднага ще те погуби.
Слънцето бавно захождало и леко трептяло. Щом влязло в палата си, то мигом се разгневило и викнало:
— Мамо, тука ми мирише на човек!
Слънчовата майка рекла:
— Няма човек тук, синко, няма!
— Има, мамо, има! — настоявало слънцето.
И тогава тя му разказала:
— Дойде един сиромах човек. Сестра му станала на мраморен камък, та затова иска да помоли да му дадеш трохите, които падат от ръцете ти, и водата, с която се миеш.
— Да излезе да го видя! — викнало слънцето.
И Горороден излязъл и захванал да разказва какво се било случило със сестра му. Слънцето му рекло:
— Знам защо си дошъл — и му дало каквото поискал.
Момчето не забравило да го попита и за змията, за водата и за камъка. Слънцето казало:
— Змията ще излезе, когато ухапе някого по петата, водата ще започне да тече надолу, когато удави някой човек, а камъкът ще падне на земята, когато премаже някого. Затова първо ги задмини и след това им отговори.
И Горороден доволен си тръгнал за вкъщи. Най-напред стигнал до водата, нагазил в нея и когато стигнал до средата, тя го обляла и го попитала:
— Какво каза слънцето за мене?
— Пусни ме да изляза и тогава ще ти кажа — отговорил Горороден.
Водата го пуснала и щом стъпил на другия бряг, той й казал какво трябва да направи, за да потече надолу. Водата гневно плъзнала към него, но не могла да го стигне.
— Ах, как съжалявам, че не успях тебе да взема за курбан, защото оттук човек не минава! — рекла разбунтуваната вода.
После Горороден стигнал до камъка, който висял във въздуха, и той го попитал:
— Какво каза слънцето за мене?
Момъкът се отдалечил на няколко крачки от него, обърнал се и рекъл:
— Слънцето каза, че когато премажеш някой човек, тогава ще паднеш на земята като другите камъни.
— Ах, как съжалявам, че не успях тебе да смажа, защото оттук човек не минава! — рекъл камъкът.
Горороден продължил своя път. Стигнал до змията, която била затисната от големия камък. Тя го попитала:
— Какво каза слънцето за мене?
А той отговорил:
— Чакай да повървя още малко, докато ми дойде на ум, че забравих.
И като се отдалечил на няколко крачки, Горороден се обърнал и рекъл:
— Ще излезеш изпод този камък, когато ухапеш някого по петата!
— Ах, как съжалявам, че не можах тебе да ухапя, защото оттук човек не минава! — рекла змията.
Горороден продължил по пътя си и скоро пристигнал вкъщи. Дал той на сестра си да се нахрани с трохите от вечерята на слънцето, посипал косите й с водата, с която се миело слънцето, и тялото й мигом оживяло.
И Горороден заживял мирно и честито без страх, че ще го стигне прокобата на орисниците, до края на дните си.
Българска народна приказка