Едно момченце, весело и палаво, както се полага на децата, всеки ден бродело из гората.
Майка му не му позволявала, не минавал и ден, без да му напомни: „В гората е пълно със страхотии-ужасии.“ Бащата също винаги настоявал: „Не влизай в голямата и страшна гора, там има разбойници, вълци, мечки, даже канибали! Не искаме да ти се случи нещо лошо.“
Но момчето било немирно и любопитно, искало всичко да узнае и гората го привличала като магнит. Не се бояло от нея, промушвало се между дърветата и им се възхищавало. Ех, че хубаво било — тук видиш дърво гигант, гледаш — гледаш… Та върхът на това дърво май се допира до небето?! И какво друго може да стори едно момче освен?… Да се покатери. Когато уморено, задъхано, издраскано, успеело да се изкатери до върха, какво виждало? Че дървото не опира клони в небето, не, но пък е толкова високо, тъй страшно, че като погледнеш надолу, направо ти се завива свят.
Ама момчето било смело и се спускало надолу, вече знаело, че и най-високото дърво не стига с върха си до небето.
И тъй ден след ден момчето опознавало гората.
В един хубав, слънчев ден момчето се скитало, тичало насам-натам.
Първо хукнало след един заек, после се втурнало след сърничка, а в един момент му се сторило, че вижда мечка! И вървяло, и тичало накъде ли не, докато съвсем се уморило. Уж поседнало само да си почине, но неусетно заспало. Когато се събудило, се стелел здрач.
Момчето се втурнало да се връща вкъщи. Дълго се лутало и разбрало, че май тази нощ не ще може да се прибере.
Мракът настъпвал, прииждал отвсякъде и момчето се изплашило вече не на шега.
Как иначе? Та това си била гъста гора. То започнало да си припомня всичките страхотии-ужасии, които било чувало от майка си и баща си.
Как се сещаме за техните слова, когато сме в беда!…
Но наоколо се стелел мрак, момчето не знаело накъде да върви и се втурвало ту в една посока, ту в друга, докато — о! Ами това пък какво е?
Момчето се озовало пред изоставена воденица — покрив имала, но прозорци не. Нито пък врата. Но все пак и това е нещо, казало си момчето и се затичало.
Ами да! Тук е хубаво, топличко.
Наистина, нямам си храна, нито пък завивки, но ей тук в ъгълчето ще се свра и ще си поспя, а утре, щом изгрее веселото слънчице, потеглям напред, тъй си казвало момчето, докато си полягало в ъгълчето.
Настанило се и се замислило за родителите си. Ами сега?! Сигурно се чудят къде съм, татко ще се ядосва, мама ще заплаче, лошо постъпих!
И докато се тюхкало наум, изтощените му крака и ръце се отпуснали, а умората неусетно го приспала.
Заспало момчето, но внезапно се ококорило от някакъв шум. Отворило очи и що да види?
В стаята имало огнище, не било го забелязало. А на него сега бил поставен казан, който врял, а за да бълбука весело чорбата, под него огънят весело пламтял.
И как миришело на хубаво, вкусно, апетитно… Момчето усетило колко е гладно, но за ядене май не можело и да мечтае!
До огнището стоял мъж с брада, огромен корем и бъркал с грамаден черпак във врящия казан. Поднесъл черпака към устата си и явно забравил, че е горещ, опарил се и изкрещял. Метнал черпака надалеч, право върху момчето, ех! Не го ударил, но можело и това да стане, просто не го улучил.
Ама че гладен шишко! — казало си момчето и ужасено го чуло да крещи:
— Ей, приятели, момчетаааа! Дайте ми фенера!
— Що ти е фенер?! — попитал дрезгав глас отвън.
Значи има и други хора и какви са те — чудело се момчето и се свило от страх.
Ами ако са разбойници?
Или пък човекоядци?
А може да са и крадци търговци на деца?
Ех, че беда ме сполетя!…
И момчето даже се разплакало. То си е за страх, тъй като отвън се разнесли дивашки смях и крясъци, някой свирнал пронизително с уста.
Силна светлина се люшнала, а на прага на стаята застанал друг човек — и той с брада, но неговата била до кръста, а на пояса му — наредени ножове, пищови, какво ли не, даже манерка имало.
— Ти дръж фенера, аз ще потърся черпака! — рекъл мъжът готвач и се заоглеждал.
Момчето затворило очи от страх. Но даже и когато очите ви са затворени и не виждате нищо, вас пак вас ви виждат, добре е да го знаете.
Мъжът изкрещял и се чуло как трополят нозете му, а щом момчето отворило очи, видяло, че мъжът го е сграбчил с двете си ръце и го показва на своя приятел:
— Виж какво намерих, виж!
Мъжът с фенера приближил, огледал внимателно момчето и даже го заопипвал, докато премлясквал ужасно с уста.
— Е, ще стане за закусчица!
Другият мъж се разсмял и го понесъл.
Излезли навън.
Тук имало втори огън, около него се били разположили десетина мъжаги и всички се извърнали към тях.
— Нося ви закуската! — оповестил мъжът готвач.
Последвал смях, ама толкова силен, че все едно вятър задухал и листата на дърветата затрептели.
— Сложи го в бурето! — наредил един от мъжете, а друг скокнал и дотъркалял едно буре.
— Ама, чичковци, ама почакайте! Какво ще правите?! — запищяло детето, но никой не му отговорил.
Пъхнали го в бурето, сложили му капака и някой май го сритал, защото то се затъркаляло: ей че страшно, даже неприятно, направо ужасно! Хубаво че бурето изведнъж спряло, но момчето не можело да види, че то се е опряло на едно дърво.
Детето бързо опознало своето мъничко леговище затвор и открило дупка. Това добре, но през нея нямало как да се измъкне, нее! Дупката била мъничка, успяло единствено да си провре ръката и толкоз.
Ами сега?!
Как можа да постъпи тъй глупаво, как? Тези мъжаги са човекоядци, ще го изядат. Остава му само една нощ живот.
Да беше слушал майка си, татко си, сега щеше да си лежи у дома и да сънува страшни сънища. Но хубавото на сънищата е, че накрая се събуждаш и виждаш, че си у дома: няма никакви вълци, вещици и човекоядци, които ядат деца.
А в истинските приключения, ето на — затворили го в бъчва. И ще го изядат! Ех, такъв ми бил късметът, рекло си момчето и заплакало отчаяно, горчиво.
А мъжете похапнали добре, викали, крещели, карали се и се сдобрявали, после пели, даже потанцували, един от тях свирил на гайда. На момчето му се струвало, че никога няма да заспят. Но не било така — настъпил миг, след който се чувало единствено мощното им хъркане.
А момчето стояло будно в бурето, треперело и чакало сбъдването на злощастната си съдба.
Сега то гледало през дупката и виждало само част от полянката, налягалите мъже и загасващия огън. Гледало и плачело, защото нямало кой да го спаси.
Изведнъж нещо черно се приближило до спящите мъже, момченцето го съзряло и застинало от ужас — какво ли е, да не би самият дявол да се е появил? Приличало на куче, но май не било точно куче. Изведнъж детето се сетило — ами да, та това е вълк!
Дали ще ги изяде проклетниците?! Добре би било, ама да можеше и сетне да го освободи от ужасния плен?! И неусетно се замечтало, но в един миг осъзнало, че му е трудно да избира: дали мъжагите да го сготвят за закуска, или вълкът да го изяде.
Ех, беда, беда, в страшна беда попаднало…
Момченцето затворник се схванало, гърбът го заболял и то се понаместило. Вълкът обаче дочул новия шум откъм бурето и тръгнал към него. Момчето едва не изпищяло, но бързо се сетило, че вълкът нищо не може да му стори, та нали е здраво затворено! И какво излезе, че да си затворен си имало и своите предимства, а?
Да, но вълкът идвал към бурето — очите му светели зловещо, страшно и ужасно, от раззиналата му муцуна се подавали острите му грамадни зъби.
Вълкът вече стигнал бурето и протегнал муцуна. В първия момент затворникът се отдръпнал, но дебелата стена го правела неуязвим за вълка и той пак прилепил око към дупката. Сега се срещнали две очи — окото на момчето и окото на вълка. Гледали се един друг. Момчето мълчало ужасено, а вълкът страховито изръмжал.
Силният вой събудил един от мъжете, той приседнал и закрещял:
— Вълк! Вълк, ей! Вълк бе! Къде ми е пушката!
Вълкът рязко се извърнал към човека, който крещял, и застанал с гръб към бурето.
На мига момчето светкавично решило какво да направи. Отдръпнало си лицето от дупката и вкарало в нея ръката си. Отчаяно хванало опашката на вълка.
Сега вече вълкът усетил, че нещо става и зад него, и побягнал. Хукнал, а момчето здраво стискало края на опашката му, не я изпускало и вълкът повлякъл и бурето. Бягал той, а зад него се търкаляло бурето с момчето, което здраво стискало вълчата опашка.
Колко дълго тичал вълкът, не е ясно, но сигурно се уморил и започнал да преплита нозе. Ту полети вълкът насам, ту натам и изведнъж попаднал между две дървета. Тялото на вълка се промушило помежду им, но бурето не можало да мине, ударило се в дърветата. От страшния удар момчето изпищяло и затворило очи.
Когато ги отворило, с почуда видяло, че над него са звездите, даже и луната. Значи не е в бурето, а къде тогава? Огледало се и видяло дърветата, а под лунните лъчи съзряло и търкулнат един от обръчите на бурето.
Бурето се разбило, вълкът продължил своя бяг, а момчето било освободено.
Поогледало се то, поослушало се и като не видяло и не чуло нищо заплашително, бавно се надигнало от земята, качило са на най-близкото дърво и така дочакало настъпването на деня.
Подало се слънцето, момчето погледнало нагоре и разбрало, че дървото, на което се е покачило, е високо. Закатерило се още по-нагоре и стигнало до самия му връх. Там първо се полюляло, а после се огледало. Съвсем наблизо се виждало село — църквата, реката, която се виела около него. Това било неговото село.
Бързо се спуснало на земята и затичало — този път във вярната посока.
Профучало през двора, преминало покрай кучето, което лаело весело и приветствало завръщането на малкия си господар, бутнало вратата и като видяло майка си, извикало:
— Мамо, върнах се!
Майка му изхлипала и го приела в топлата си прегръдка.
Момчето се гушнало в нея и тогава чуло и баща си да казва:
— Ей, палавнико, здравей!
Българска народна приказка