Един момък се главил ратай у стар овчар, който пасял стада в планината. Всяка вечер момъкът излизал пред кошарите и свирел с меден кавал. Една нощ той засвирил на месечина сред самодивска поляна. Когато заситнил на хоро, долетели три дългокоси девойки и почнали да играят. Най-хубаво играела най-малката. Тя била толкова хубава, че овчарят не снемал очи от нея.
— Ех, да мога да се оженя за тая мома — мислел си момъкът, — цяло село ще ми завижда! Само слънцето може да се мери с нея!
Щом спрял свирнята, девойките отлетели като птички. Като се прибрал в колибата си, момъкът цяла нощ не мигнал. Все за хубавата девойка си мислил. На сутринта отишъл при стария овчар и му рекъл:
— Ех, да знаеш каква мома видях нощес, дядо! Очите ми останаха в нея.
— Да не си сънувал, синко?
— И насън не може да се види такова момиче, дядо.
— Къде го видя? — попитал старецът.
— На Самодивската поляна. С още две девойки играеше по свирнята ми. Но нейната хубост никъде няма. Ех, да мога да се оженя за нея!
— Не думай, синко! — пресякъл му думите старецът. — Самодива невеста става ли? На самодива дай цветя да бере, песни да пее и хоро да върти. Не ти трябва за такава мома да се жениш! Пък и да я заведеш в къщи, тя няма да остане при тебе. Няма да я видиш кога ще избяга!
— Ти ме научи как да я хвана, дядо, и как да я придумам да дойде в село, а за бягането — нека бяга, ако може!
— За хващането — лесна работа — рекъл старецът, — ще те науча какво да направиш. Но за придумване не мога да ти помогна. Трябва насила да я заведеш.
— Е, как мога да я хвана? — попитал нетърпеливо момъкът.
— Как ли? Ще засвириш на хоро. И когато тя се унесе в играта, ще скочиш изведнъж към нея и додето се сети, ще й грабнеш венеца от главата. Щом венецът е у тебе, момата не ще има сила да хвръкне и да избяга. Само пази добре венеца. Вземе ли го, още същия миг ще литне като птичка. Иди я стигай тогава!
— Добре, дядо, жив да си! — рекъл зарадван момъкът. — Ще направя, както ме научи.
Вечерта той пак засвирил на Самодивската поляна. Дошли самодивите. Почнали да играят. Когато се унесли в играта, скочил изведнъж овчарят и грабнал венеца от главата на най-малката самодива. Двете избягали. Дружката им останала самичка сред поляната и затреперала като ранена птичка.
— Дай ми венеца, овчарко! — замолила се тя. — Без венец не мога никъде да отида.
— При мене ще дойдеш, хубава девойко. В село ще те заведа. На стара майка отмяна да бъдеш.
Самодивата започнала да го раздумва:
— Остави ме, овчарко! Аз съм самодива. Самодива в село не ходи. Самодива невеста не става.
— Ще станеш, ще станеш. Ще ти се радват мама и татко, като писано яйце ще те гледаме всички! Хайде сега да те заведа при стареца, а утре рано ще отидем в село.
Като казал тия думи, овчарят завел самодивата при стареца. Щом влязла в колибата, сякаш слънце грейнало. Старецът отворил очи, погледнал усмихнат девойката и рекъл:
— Ти случи с момчето, девойко. От него по-добро няма в село и наоколо тъдява. Пък и овцете му бол. Видиш ли онова стадо в срещната кошара? Негово е. С труд го е припечелил. Утре ще си го подкарате, като тръгнете за село.
Девойката гледала тъжно и нищо не продумвала. Овчарят я накарал да седне край огъня, погледнал я зарадван и пак надул кавала…
Сутринта рано той подкарал стадото и завел девойката в село. Облякъл я със селска премяна и се венчал с нея.
Заживели си хубаво овчарят и самодивата.
На другата година роднини го поканили на сватба. Голямо хоро се извило сред село. Всички моми и невести се наловили да играят. Само овчарювата булка стояла настрана и гледала. Попитали я сватбарите:
— Защо не потропнеш, невесто?
— Защото овчарят ми не дава самодивската премяна и горския венец. Без тях не мога да играя.
Сватбарите почнали да придумват овчаря:
— Дай й премяната и венеца, бе овчарко! Нали видиш колко й е мъчно, като гледа другите, че играят, а тя стои настрана.
— Дай й ги, дай! — добавяли други — Да заситни хоро самодивско, та да смае мало и голямо!
Овчарят не се съгласявал. Боял се да не избяга хубавата му невеста.
Но придумките не преставали. Най-после той не устоял. Пък и на него се дощяло да види невестата в самодивска премяна и с венец на глава. Затова й дал дрехите и венеца.
Невестата влязла в къщи, преоблякла се и излязла пак при сватбарите. Всички само нея гледали и не можели да й се нагледат.
А когато се хванала на хорото и заситнила, когато закършила тънка снага и развяла златна коса, събрало се цяло село да я гледа.
Както играела самодивата, изведнъж се пуснала от хорото и хвръкнала.
Овчарят викнал подире й:
— Защо ме оставяш, невесто? Къде отиваш? Де да те търся?
Тя му махнала с ръка и както хвъркала, викнала:
— Ще ме намериш в село Омайниче!
Като изрекла тия думи, захвърчала още по-силно и се изгубила в облаците.
Овчарят си отишел в къщи, приготвил се за път и тръгнал да търси самодивата.
Той вървял и разпитвал, вървял и разпитвал, ала никой не знаел къде е село Омайниче. Обходил села и градове. Никой му не казал де е това село. Тръгнал из гори и пущинаци, дето човешки крак не е стъпвал. Най-после стигнал до един извор. Там видял белобрад старец с патерица в ръка.
Къде отиваш, момко, из тия пущинаци? — попитал го старецът.
— От мъка съм тръгнал, дядо. Моята жалба е голяма. Оженил се бях за хубаво горско момиче. Но то отлитна и ми поръка поръча — в село Омайниче да го търся. Затуй се лутам из тия пущинаци. Ти не знаеш ли къде е това село?
— Не зная — поклатил глава старецът. — Ала иди по-нататък. Ще срещнеш друг старец. Той ми е брат и е по-стар от мене. Попитай него. Той е цар на всички зверове и може да знае де се намира село Омайниче.
Вървял, вървял овчарят, видял втория старец. Разказал му мъката си и го попитал дали не знае къде е село Омайниче.
— Не зная, синко — отговорил старецът. — Но каквото не знаят хората, зверовете го подсещат. Почакай да събера зверовете, та да ги питам.
Старецът извадил една свирка и свирнал. Надошли всички зверове. Поклонили се на стареца, а той им рекъл:
— Слушайте, мечки, вълци, лисици и всички други зверове, какво ще ви запитам! Знаете ли да има някъде село Омайниче?
— Не знаем, царю честити! — извикали в един глас всички животни.
Тогава старецът казал на овчаря:
— Видиш ли, момче, няма такова село, каквото ти търсиш. Но ако искаш да разбереш по-добре, иди при моя брат, който е по-стар от мене. Той е цар на птиците. Попитай него. Той може да знае.
Тръгнал пак момъкът. Вървял, вървял, стигнал при птичия цар. Разказал му жалбата си и го попитал:
— Ти не знаеш ли, дядо, къде се намира село Омайниче?
— Не зная, синко. Но ще попитам птиците. Те хвъркат нависоко и гледат нашироко. Може да знаят къде е това село.
Старецът събрал всички птици и рекъл:
— Слушайте, орли, соколи, гарвани и всички по-дребни птици! Има ли някой да е чул да има някъде село Омайниче?
— Не сме чули, не сме чули! — извикали птиците.
През това време се задала куца сврака.
— Защо се забави толкова, сврако? — попитал я сърдито старецът.
Свраката отговорила:
— Забавих се, царю честити, защото ида много отдалече: чак от село Омайниче, дето живеят самодивите. Когато чух, че ни викаш, самодивите ме бяха впрегнали да вършея. Аз побързах да дойда, но една самодива ме перна по ногата и ме окуци. От болка не можах да летя бързо, та затуй закъснях.
Тогава старецът се обърнал към момъка и му рекъл:
— Чу ли, момче, що рече свраката? Тя знае къде е село Омайниче. Хайде, тръгвай с нея! Тя ще те води. За да не се уморяваш, ще ти дам един орел да те носи.
— Ако ми направиш това добро — рекъл момъкът, — цял живот ще съм ти благодарен!
Старецът дал знак с ръка. Долетял най-силният орел. Яхнал го овчарят. Свраката хвръкнала напред и орелът полетял подир нея.
Летели, летели — стигнали до село Омайниче. Овчарят слязъл от орела и му рекъл:
— Кацни на тоя висок дъб и ме чакай! Скоро ще се върна.
Овчарят влязъл в самодивското село. Срещнал една баба и я попитал за жена си.
Бабата му отговорила:
— Иди сред селото. Ще видиш висока кула. Там живеят три сестри. Едната се беше изгубила някъде. Навярно тя ще да е оная, за която питаш.
Отишел овчарят сред селото. Влязъл в кулата. Намерил сестрите. Самодивата се зарадвала, като го видяла. Повикала домашните си, па им рекла:
— Елате вижте моя вакъл овчар! Чак тука ме намери.
Всички го посрещнали радостно. Нагостили го, напоили го със самодивско вино и го поканили да легне да си почине. Тогава овчарят хванал самодивата за ръка, па й казал:
— Аз имам другар, който ме доведе тука. Чака ме вън от селото. Да поканим и него да похапне от вашите гостби и да сръбне самодивско вино.
Самодивата тръгнала с овчаря. Като стигнали до високия дъб, момъкът извикал:
— Слез, верен другарю!
Тоз миг орелът се спуснал. Овчарят метнал самодивата на гърба му, яхнал го и той и орелът полетял като хала.
Летели денем и нощем. Преминали реки и планини. Най-после стигнали в овчарювото село.
Овчарят завел отново самодивата в къщата си. Изгорил й самодивските дрехи и венеца, па заживял с нея радостно и честито. Самодивата родила лични и хубави момичета. И старите люде вярват, че оттогава хубостта се предала и на хората.
Ран Босилек