Втурнало се магарето да бяга към гората. По пътя го срещнал старият овен и го запитал:
— Къде бягаш тъй, приятелю?
— Бягам от хората.
— Защо бягаш?
— Защото не мога да трая повече — спряло се пред овена дълго-ухото. — До гуша ми дойде. Есен ли се зададе — хайде магарето ще носи кошове с ябълки от градината до къщи. Зима ли дойде — магарето да върви в гората за дърва. Пролет ли се запролети — пак магарето ще събира яйца в сандъци. А храна каква ми дават — знаеш ли? — магарешки бодили. Хвърлят ми ги и ми думат: „Яж, дано пукнеш!" Тези мъки не са за мене. Реших да побягна някъде, където магаретата живеят без труд, и там да прекарам старините си. А ти накъде си тръгнал?
Ох, братко, братко, и аз от същата болест боледувам — отвърнал овенът. — Сватба ли се зададе: „Дръжте да заколим овена, че да нагостим сватовете". Гътне ли се някой да умре: „Овена ще заколим, за да направим помен за покойния". Пристигне ли отнякъде приятел — пак към мене поглеждат: „Хайде да му теглим ножа, че да нагостим нашия приятел". Търпях, търпях, най-сетне викнах: „Стига вече съм брал страхове!"— и се дигнах да бягам. Искаш ли да бягаме заедно?
— Защо не? Ще бягаме заедно и ще се браним един друг, ако някой ни нападне — с радост продумало магарето и потеглило подир овена.
Вървели, що са вървели, срещнали в една долчинка лисицата.
— Къде тъй, приятели? — попитала ги тя.
— Бягаме.
— От кого бягате? —повторила хитрата неприятелка на кокошките.
Магарето и овенът й разказали.
— Ох — въздъхнала лисицата, — та и аз тъкмо от туй бягам я. Щом чуя някъде сватбарски тъпан, сърцето ми изтръпва, защото зная, че сватбарите мислят само за едно: как да ми смъкнат от гърба хубавата кожица, за да ушият кожух на невестата. Искате ли ме с вас?
— Искаме те, кумице — отвърнали двамата бежанци и лисицата се навървила подире им.
Вървели, що вървели, навлезли вътре в гората. Там намерили едно петле. Крачи само под дърветата и се озърта.
— Брей — зарадвало се петлето, добре че срещнах живи души в тая пуста гора. Къде сте тръгнали, приятели?
Магарето, овенът и лисицата му разказали откъде идат и защо бягат.
— А ти — попитали го те — какво се святкаш насам-натам в тая пуста гора!
— И аз като вас бягам — отговорило им петлето. — Бягам от къщи. И как да не бягам? Първаче дете ли се роди: „Хванете петела да го заколим!" Имен ден ли се зададе: „Хайде да сварим петела в тенджерата". Кумът ли пристигне, пак: „Петела дръжте!" Дали си отраснало, дали си пропяло, дали си зачервило гребена — никой не те гледа, трябваш за трапезата. Вземете ме с вас! — помолило се то на тримата бегълци.
Станали четворица и потеглили по-нататък.
Вървели, вървели, стигнали до един кръстопът. На кръстопътя гледат вълча кожа.
Стъписали се назад и четворицата, но подир малко се престрашили, помирисали кожата, прескочили я и пак се върнали.
— Да я вземем! — рекъл овенът. — Тая кожа е наш късмет.
— Да я вземем, защо не, само че кой ще я носи?
— Аз ще я нося —обадило се магарето, — метнете я на гърба ми!
Метнали я на магарешкия гръб и продължили пътя си. Цял ден се лутали из гората. Надвечер стигнали до една пещера. Погледнали вътре — няма никой. Влезли. А в пещерата що да видят — на средата гори огън, над огъня върху железен триножник сложена голяма тенджера. В тенджерата чукурка ядене. Насядали нашите пътници край огъня. Напекли се. Втренчили очи в тенджерата.
— Тука сме добре — рекли си те. — Като се върнат стопаните на пещерата, ако са добри хора, ще ни нагостят, ще спим при тях и утре пак ще продължим пътя си.
Магарето натъпкало вълчата кожа със слама, изнесло я вън и я провесило под дървото пред входа на пещерата.
Но да видим сега кои са били стопаните на пещерата? Там живеели две семейства от вълци и мечки. Като наклали огън и сложили яденето да ври, те излезли малко по лов, додето гозбата им втаса. И не се минало ни много, ни малко — ето ги, че се навървили към своя дом. Гостите, като видели що за домакини стоят напреде им — глътнали си езиците, вдървили се от страх.
— Добре дошли, скъпи гости! — почнали да ръмжат мечките и вълците.
— Добре заварили — отвърнали гостите с разтреперани гласове.
Най-старата мечка се разшетала — смъкнала тенджерата от огъня, сложила я на земята, донесла лъжици и поканила гостите:
— Вземете лъжиците и почвайте да сърбате, не се срамувайте.
Гостите наближили тенджерата. Всички почнали да сърбат. Яли, каквото яли, изпразнили тенджерата. Подир вечеря най-старата мечка се обадила:
— Вие, като идете откъде селата, трябва да знаете много хубави песни. Там стават чудни сватби и хора. Я хайде да ни попеете малко.
— Защо не — отвърнало магарето, — но според обичая най-напред трябва да попее старата домакиня.
— Да попея — отвърнала мечката, седнала на задните си крака, разперила нагоре предните си лапи и започнала с дебелия си глас:
— Само месо в къщи дошло — негонено, неканено — охранено, само влязло в тенджерата!...
Бежанците, като чули тая песен, се спогледали и зъбите им затракали. Те разбрали за какво месо става дума в мечата песен. Поканили след това магарето и то да изкара една песен. Клетото магаре, никак не му било до песен, но нямало що да прави. Пропяло и то:
— Я излез на двор, да видиш що виси пред пещерата! Я излез на двор, да видиш що виси пред пещерата!
Като чули тия думи, мечките и вълците също се спогледали по-между си и накарали едно мече да излезе и види какво има пред пещерата. Поръчали му — ако види нещо добро, да се върне и да им обади. Ако види нещо лошо, да бяга, да се не връща.
Мечето излязло боязливо и щом дигнало нагоре глава — облещило очи: под дървото пред пещерата виси обесен вълк. Изревало от ужас и търтило да бяга в тъмнината. Покачило се чак навръх планината. Вътре домакините почакали, почакали и проводили второ мече, но и то не се върнало. Почакали още малко домакините и бутнали едно вълче :
— Я излез ти да видиш що виси пред пещерата!
Вълчето също пропаднало. Така едно след друго излезли всичките мечета и вълчета и се загубили в тъмнината. Най-сетне старият вълк и старата мечка се дигнали да разберат къде пропадат децата им. Гостите помислили, че вълкът и мечката искат да ги ядат. Скокнали и те. Овенът се затекъл да излезе вън и наместо да отвори вратата, затиснал я, без да ще, с рогата си. Мечката грозно заревала. Магарето почнало да си дере гърлото по магарешки, а петелът хвръкнал нагоре, кацнал на полицата и с цялото си гърло закукуригал. Лисицата заскимтяла и се мушнала в една делва. Само опашката й останала навън.
Най-подир овенът извил глава назад да види що става и освободил вратата, която се отворила, и домакините изхвръкнали навън. Когато зърнали обесения вълк те се уплашили толкова много, че побягнали през девет гори в десета. Там те се спрели и почнали да си приказват помежду си:
— Брей — рекла мечката, — нали беше много страшно! Още не мога да дойда на себе си. Видя ли, кумчо вълчо, онова с червения гребен, като се хвърли на полицата и изкрещя: „Дайте ми въже и двамата да ги обеся на гредите!"
— А в туй време, бабо мецо — добавил вълкът, — видя ли как малкото с дългата опашка тичаше из пещерата да търси въже. По едно време то се навря в делвата да види дали не е там скрито въжето.
— Слава богу, че отървахме кожата, опасни. зверове ни бяха дошли на гости! — въздъхнала мечката и старите зверове тръгнали към планината да дирят чедата си в драките и хралупите.
А магарето, овенът и петелът разбрали, че в гората е по-страшно, отколкото в село, и се прибрали пак при хората. Лисицата останала в делвата.
Ангел Каралийчев