Един дървар имал двамина синове. Всеки път, когато отивал в гората, той водел по един от тях за помощник.
Веднъж дърварят натъкмил колата и казал на синовете си:
— Хайде, момчета, идете сами в гората за дърва, а пък аз ще остана в къщи да си отпочина, защото, много се объхтах.
Момчетата се зарадвали, че им се е паднал случай да отменят баща си, и подкарали колата. На излизане от къщи по-големият се обърнал назад и попитал баща си:
— А бе тате, ако ни се повреди колата, кой ще ни я поправи?
— Не берете грижа — отвърнал бащата, — ако строшите колата, повикайте неволята, тя ще я поправи.
Отишли момчетата в гората. Разпрегнали, пуснали воловете да пасат и грабнали секирите. Развъртели се. Захванали да секат. На бърза ръка насекли дърва, натоварили и претоварили колата. Впрегнали пак добичетата и потеглили назад.
Не щеш ли, насред пътя, като се спускали по едно нанадолнище, претоварената кола се засилила, блъснала хомота и строшила теглича. Двете момчета прехапали устни: ами сега как ще откарат колата с дървата? Тогава по-големият се досетил за поръчката на баща си и захванал да вика, колкото му глас държи:
— Невольо! Невольо! Ела да ни поправиш колата!
Никой не се обадил.
— Невольооо! — екнал още по-силно гласът на малкия. — Ела, че загазихме!
Но гората била глуха и неволята я нямало никаква. Смрачило се. Птиците се прибрали в гнездата си. На небето се поя¬вила бледна месечина.
— Бате — рекъл по-малкият брат, — то се видя, че тая проклета неволя няма да дойде. Кой я знае къде се е запиляла в пущинака — навярно поправя друга кола или пък лежи под някое дърво. Я хайде ние сами да си поправим колата.
— Как? — попитал по-големият. — То не е лесна работа.
— Ще отсечем нов теглич от сухо дряново дърво, ще го издяламе и готово!
Речено—сторено. Разтичали се двете пъргави момчета, намерили сух дрян, отсекли го, издялали го хубаво, направили нов теглич и го сложили на мястото на счупения.
Откарали колата у дома си.
Додето разтоваряли дървата, те разказали на баща си какво се е случило.
— Остави се, тате, насред пътя строшихме теглича. Захванахме да викаме неволята. Викахме, викахме, гърлата си продрахме, но тя не се обади, сякаш беше потънала в земята. Тогава се запретнахме сами и си направихме нов теглич, по-як от стария.
Бащата се усмихнал и рекъл:
— Ех, момчета, вие сте търсили неволята из пущинаците, а тя била при вас. Самата неволя ви е помогнала да си поправите колата. Поразмислете малко и ще разберете, че съм прав.
Ангел Каралийчев