Натежали годините на стария лъв. Почнал да гони с голяма мъка жертвите си. Не можел вече да си хваща плячка. Повлякъл се гладен из гората. Дълго мислил как да си изкара прехраната и решил да си помогне с измама. Прибрал се в своята пещера и надал рев:
— Братя и сестри — вълци, мечки, елени, зайци и лисици, елате
да ме видите, защото е настъпил последният ми час! Отивам си!
Полъгали се горските зверове и се навървили един след друг към лъвската пещера. Там старият лъв ги посрещал със силни удари и ги простирал на земята. Много доверчиви зверове издъхнали под лапите му.
Най-подир се задала и лисицата.
— Как си, господарю — надникнала тя отвън, но вътре в пещерата не влязла.
— Ох — изпъшкал лъвът, — зле съм. Няма да ме бъде. Влизай по-скоро, додето не съм хвърлил топа.
— Благодаря за поканата, господарю, но аз не смея да вляза вътре.
— Защо? — учудено попитал лъвът.
— Защото гледам, че всичките стъпки на зверовете, които са дошли преди мене, са насочени навътре към пещерата. Който е влязъл при тебе — навън не е излязъл. Сбогом, господарю!
И хитрата лисица побягнала здрава и читава.
Ангел Каралийчев