Какво е туй куче? — попитал овчарят.
— Вълча порода — отговорил продавачът.
— Дали ще ми пази стадото от вълците?
— Цяла глутница да излезе насреща му, пак ще я прогони.
Овчарят купил кучето и го отвел в кошарата си.
Една нощ пристигнал вълкът и грабнал най-хубавата овца. Метнал я на гърба си. Кучето лавнало и се втурнало да гони крадеца. Вълкът навлязъл в тъмната гора и кучето потънало подире му. Цяла нощ овчарят чакал пазача на своето стадо. Сутринта кучето се върнало уморено, натежало и не яло цели два дни.
Подир десетина дни вълкът пак се появил и грабнал още една овца.
Кучето го подгонило едва когато грабителят бил вън от кошарата. Отново вълкът навлязъл в гората и кучето се мушнало подир него. И като се върнало в кошарата, пак не яло два дни. Съмнение влязло в главата на овчаря.
— Чакай да видя — рекъл той — къде ходи и какво прави моят верен пазач?
А когато вълкът грабнал трета овца и кучето се затекло след него, овчарят тръгнал тайно подире им между дърветата. И що да види? На една поляна вълкът спрял и пуснал овцата на земята. Кучето дотърчало запъхтяно. Мирно и кротко горският звяр и пазачът на стадото разкъсали овцата и си я изяли. След туй се изтегнали на тревата и задремали.
— Така ли ми пазиш стадото? — рекъл на себе си овчарят и се прибрал.
На другия ден той вързал своето куче с един синджир и го отвел в дън гората, там, където нощем се чувал вой на вълча глутница. Завързал го о едно дърво и го оставил там.
През нощта пристигнала глутницата и най-напред върху вързаното куче се хвърлил неговият съдружник — вълкът.
Ангел Каралийчев