В едно село имало две чудно хубави сестри. Един ден двама заможни турци посетили селото, съгледали тези балкански самодиви и поискали веднага да ги вземат със себе си, да ги потурчат и да ги заведат в харемите си, но се натъкнали на недоволство, а по-късно и на съпротивление. За да стане отвличането по-тихо решили да пренощуват в селото, та дано утрешният ден им донесе повече мир и любов. Двете красавици разбрали какво ги чака и за да избегнат неминуемата печална развръзка, наговорили се през нощта, станали на сутринта в тъмни зори, облекли най-хубавите си, готвени за венчило дрехи, накичили се с най ароматични и пъстри цветя, покачили се тъкмо на това място, заплели в обща плитка златорусите си като коприна коси, прегърнали взаимно стройни снаги, простили се завинаги със сияйното изгряващо слънце и разкошна околна природа, и стискайки една друга в обятията си, полетели в пропастта… Канарите, еднички свидетели на тази трагедия, били покъртени като живи: сълзи бликнали в една от пещерите и бликат и до днес. Момините пещери събират тия едри, кристални сълзи и лекуват с тях болките на хората.