Прочутите Белоградчишки скали са привличали вниманието на стари и млади открай време и за тях се разказват чудни легенди. Една разпространените е тая за двете забележителни фигури: "Монахът" и "Монахинята". Имало някога, в приказни времена, между Белоградчишките скали два манастира: мъжки и девически, които стърчали на двата най-високи върха, оградени с каменни зидове.
Между калугерките живяла необикновена хубавица - сестра Витиния. Ала хубостта й била скрита под широкото монашеско расо. Тя била родена някъде в пазвите на връх Миджур, близо край село Горни Лом. Казвала се Вита.
Раснала Вита и хубавеела, красотата й била толкова голяма, че ако хората не познавали родителите й, могли да помислят, че е родена и излязла из някое чудодейно самодивско свърталище. Вита имала златисторуса коса, сини, дълбоки очи, бяло лице, алени устни, тънки, извити гайтанлии вежди. Снагата й била стройна и висока като млада тополка, която се кършела и извивала в буйните празнични хора. Тя била сладкопойна певица и често, когато пасяла козите по планинските склонове, гласът й като медено звънче огласял усоите и омайвал всичко живо.
Красивата овчарка често срещала в планината левент овчар, с висок, строен стан, с черни очи и коси като смола. Той бил надарен с голяма дарба - свирел ненадминато с кавал и свирнята му се леела като бързоструен планински поток. Слушала Вита свирнята на овчаря и в сърцето й се раждала голяма обич. Обикнал я и овчарят и по цял ден свирел след стадото си, а Вита го слушала затихнала и омаяна от свирнята. Веднъж при родителите на Вита пристигнал стар калугер и смаян от нейната прелест, казал на майка й: - Дъще, тази хубост не води на добро. Скрийте я, запазете я от зли очи и от кървави сълзи. Само манастирът може да запази чедото ви. Оставите ли я на свобода, ще се загуби и вас ще почерни.
Уплашили се простите хорица от тия думи на калугера. Питали и разпитвали къде да я заведат и как да я опазят. Най-сетне откъснали Вита от планинските простори и я дали в девическия манастир. Дни и нощи, седмици и месеци плачела неутешимо младата послушница в тъмната си самотна килия. Игуменката, прекръстила я Витиния, отначало дълго я увещавала, а после започнала да я заплашва с "боже наказание", ако не приеме калугерството. Като жива погребана била Вита в манастира, ни искала да види, ни да чуе някого и тъгувала дълбоко за свободните планински простори и за любимия си овчар. Веднъж на манастирския празник "Благовещение" затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна свирня на кавал.
Тя изскочила навън, промъкнала се сред навалицата и си пробила път до мястото, откъдето излизала свирнята. Видяла там своя любим овчар. Видял я и той и в миг замлъкнал и вперил очи в любимата девойка. Но притичала старата игуменка, хванала за ръка Вита и я помъкнала към килията й. Отново потекли буйни сълзи из красивите очи на младата послушница. Колко време минало, колко дни и нощи изтекли в безутешен плач, никой не помни. Но една нощ Вита чула тъжна, далечна свирня на кавал. Свирнята идела откъм върха, където бил мъжкият мана стир. Дълго слушала сладкия глас на кавала Вита и успокоявала тъжната си душа.
И оттогава всяка вечер, когато всичко заспи и покой обхване манастира, тя слушала свирнята на кавала и дочаквала така изгрева на слънцето ... Една нощ излязла страшна буря, която бушувала свирепо сред околните дървета, трясък и гръмотевици продънвали земята. Вита стояла на отвореното прозорче на килията и чула името си - бил гласът на овчаря, който от скоро станал послушник в мъжкия манастир. Изтръпнала от радост девойката. Зашепнали си жадувани думи и обещания ... От тая нощ се заредили потайни срещи между двамата влюбени. Вита се оживила, развеселила се и калугерките решили, че тя вече се е примирила със съдбата си и е готова да приеме монашеството. Минало почти година.
Но неочаквано послушницата Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите помислили, че е болна и я оставили. Но сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките - от килията на Витиния долетял детски плач. Игуменката, бясна от ярост, извикала: - Да се прогони от нашия дом блудницата! Да се накаже жестоко, да се изгори детето й, то хвърля срам върху благочестивия ни живот! Скоро се събрали и старейте на мъжкия манастир и заедно решили: да се изгони послушницата Витиния от манастира заедно с детето си. А тежко било тогава времето за изгонените от манастира - никой не ги поглеждал, никой не им подавал ръка за помощ, никой не им давал подслон.
Като прокажени трябвало да живеят в пещери и гори далеч от хората, да се хранят с шума и трева, както животните. Молила се Витиния, плакала, искала да я оставят в килията с детето й, защото навън ранната пролет държала още сняг по планинските усои. Ала калугерките били неумолими: изгонили я с проклятие. Монасите се върнали в своя манастир на отвъдния връх, отдето калугерите гледали отдалечаващата се Витиния, притиснала дете до гърдите си. Гледал я и нейният любим и се чудел как да й помогне.
И в миг станало чудо: земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре. Вкаменила се и молещата за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен пред манастирската врата останал монах Лука - любимият на Витиния. Стоят и до днес останките на срутения метох, вкаменените монаси и над всичко - Витиния и Лука: два вечни символа на непобедимото любовно чувство, на дълбоката, сърдечна човешка обич...