...Люби ми се русо момче. Някое русо, с високо, красиво и ръбато тяло, с момчешки черти, но най-вече русо... Когато ме целува, едва докосва уж устните ми...
И в цялата тази история най-важни са устните-момчешки, нежни, но все пак нещо мъжко, много милващи и много желаещи-такива, каквито могат да бъдат единствено устните на момчета... После-носът-правилен-съвсем правилен, без никакви излишни подробности... Когато сме заедно, всъщност забравяме да се целунем - толкова ни е хубаво, и когато се разделим, се сещам, че всъщност съм желаела това много, а просто съм забравила. Да, в това съм сигурна - тои също желае, но всичко това е някак неосъзнато и от двамата. Едва когато се разделим, се сещаме и така - до следващата сряда. Когато се срещнем-отново-виновно забравяме. По това разбирам, че ме обича. Когато ме докосва, лицето му добива съвсем момчешки израз-някак нежен, доверчив, искрен и милващ, тайно желаещ, открито обичащ. И накрая-пред Морската градина-смутен, объркан по момчешки-и разбира се-пред любовно обяснение. Но какво съм започнала да пиша за него-първо, тетрадката ми няма да стигне и, второ-нощта...
От дневника на Петя Дубарова