При Буда дошла жена, която плачела и крещяла. Умряло нейното дете, а тя не можела повече да има деца. Плачела и молела Буда да съживи детето и. Буда казал:
— Ще ти помогна. Но първо иди в селото и донеси няколко синапени зърна от къща, в която никой никога не е умирал.
И жената тръгнала да обикаля селото от къща на къща. И навсякъде хората и казвали:
— Няма проблем да ти дадем синапени зърна, колкото си искаш. Но другото условие не можем да изпълним. В тази къща са умирали хора.
И така ставало отново и отново, но жената все се надявала и продължавала да хлопа по вратите. И така цял ден.
А привечер велико разбиране я споходило. Смъртта е неотменна част от живота и се случва постоянно. Смъртта не е нещо лично и не се отнася само до нея.
С това разбиране тя се върнала отново при Буда и той я попитал:
— Е, къде са синапените зърна?
А тя тихо се усмихнала, отпуснала се в краката му и помолила:
— Аз искам да позная това, което никога не умира. Аз вече не моля да ми върнеш сина, защото знам, че той все пак отново ще умре. Моля те, помогни ми да позная това, което никога не умира.