Един човек живял в съседство с човек с много зло куче. Всяка сутрин нахлувало в двора му, лаело и ръмжало с настръхнала козина. Човекът дълго мислел как да накаже кучето за лошото поведение.
Накрая му хрумнала идеята да открехне вратата към предния си двор и отгоре да натрупа малки тежки предмети. На следващия ден, когато кучето бутне вратата да я отвори, предметите щели да паднат и то щяло да получи болезнен урок.
На другия ден човекът си вършил работата на двора, докато чакал кучето да се появи. След малко извадил ежедневните си молитвени текстове и се заел да напява, като от време на време вдигал поглед от книгата към двора. Кучето все още не се появявало. В един момент човекът се натъкнал на много древна молитва за желание, известна като „Четирите неизмеримости“:
„Нека всички съзнателни същества да имат щастие и причините за щастието.
„Нека всички съзнателни същества да бъдат свободни от страдание и от причините за страданието“.
Докато напявал молитвата, си дал сметка, че кучето е съзнателно същество и че с преднамереното поставяне на капана ще му причини болка и страдание.
„Ако напявам тези думи, ще излъжа. Може би трябва да престана да се моля“. „Не, това куче е много лошо. То много ми вреди. Не искам то да не страда или да постигне щастие“.
Тогава му хрумнала идея леко да промени молитвата:
„Нека някои съзнателни същества да имат щастие и причините за щастието. Нека някои съзнателни същества да бъдат свободни от страдание и от причините за страданието“.
Останал доволен от решението. След като приключил с молитвата, обядвал и решил да излезе. Унесен в мислите си, забравил за капана, който поставил, и веднага щом дръпнал вратата на двора си, всички тежки предмети се изсипали на главата му. Това било малко грубо просветление. В резултат на болката осъзнал нещо много важно. Като изключил някое същество от възможността за постигане на щастие и освобождаване от страданието, той изключил и самия себе си. Тъй като осъзнал, че е станал жертва на собствената си липса на състрадание, решил да промени тактиката си.
На следващия ден, когато излязъл на сутрешната си разходка, взел със себе си малко храна. Веднага щом като пристъпил от вратата, кучето на съседа се втурнало към него с лай и ръмжене. Само че вместо да го наругае, човекът му хвърлил храната, която носел. Кучето се изненадало, лаят секнал, то грабнало храната и задъвкало. Играта продължила и през следващите няколко дни. В края на седмицата кучето вече не изскачало, готово за нападение, а вместо това тичало да посрещне човека, радостно очаквайки наградата си.
Човекът доволно казвал молитвите си, спокоен, че се моли за щастието и свободата на всички разумни същества.