Години заличаващи всичко.
И ден подир ден, неспирен порой.
Душите си блъскаме, искащи.
Ту щастие, ту пък покой!
Хора! Какви сме? Какво сме?
Уж мислещи, а вечно грешим.
И тъкмо намерили отговорите,
като прах от дланта се рушим.
И кой, и колко ще помни?
След нас кой ще търси следи?
А отговорите , кой ще ги чуе,
кой говори с мъртви души?
Ех хора... Създания сложни!
Родени за да растем.
Да мислим, да чувстваме, да се смеем.
Да летим докато имаме криле!
Не се замисляйте за сложните въпроси!
Не пропилявайте живота си! И нито ден!
Живейте днес и сякаш няма после!
Защото всеки миг живот е подарен!
Автор: Надежда Памукова