Уморена съм днес... уморена...
Уморих се да се усмихвам...
Уморено душата ми стене...
И да бъда жена – уморих се!
Уморих се да бъда съпруга!
А пък нощем навън като птица
да летя и се чувствам по-друга...
Уморих се да бъда светица...
Уморих се да бъда и властна,
а да искам да ме закрилят...
Казват даже, била съм опасна,
а аз всъщност съм слаба, без сили...
Уморих се да страдам за хора,
дето вече са сред звездите,
да ги търся, но не... не там – горе,
а в очите на другите скрито...
Уморих се да бъда и майка,
а самата аз майка да търся...
Не съм свикнала да се вайкам,
но умората ми ме разтърсва...
Уморих сe живот да излъчвам,
а сърцето ми да е погребано
под мечти от живота измъчени,
страхове и измами на дребно...
Уморих се да бъда жената,
а дете съм без детство аз всъщност...
Е, днес пак ще приготвя децата
и ризите... ще изгладя също...
Даже второ кафе ще направя,
ще изчакам... и после... накрая
и цигара една ще добавя...
И ще хукна да хвана трамвая..
- Ти си силна жена! - ще ми кажат
днес колегите пак с възхищение.
Но за мене това не е важно!
Уморих се от превъплъщения...
А във мен все така ще си блика
мълчаливата, тиха умора,
докато един ден не извикам:
- Уморена съм страшно, бе хора...
Георги Ванчев