В едно село живял стар и много беден човек. Той нищичко си нямал и като умрял, оставил на единствения си син само едно повесмо.
Взел синът повесмото и тръгнал с него да си изкарва прехраната. По пътя се скъсали вървите на цървулите му. Извадил той повесмото и започнал да усуква връв. Усуквал и вървял, усуквал и вървял, и така стигнал до една много голяма река. Видял, че не може да я премине, и се спрял на брега да помисли какво да прави. Изведнъж от водата изскочило малко дяволче и го попитало:
— Какво правиш?
— Усуквам връв, не виждаш ли? — отвърнал бедният момък.
— А защо ти е тази връв? — рекло дяволчето.
— Да вържа реката!
— Да я вържеш? Защо да я връзваш? — зачудило се дяволчето.
— За да си я занеса у дома!
Дяволчето се гмурнало дълбоко във водата и отишло при баща си — стария куц дявол.
— Тате, един човек горе на брега усуква връв. Иска да върже реката и да си я занесе вкъщи!
— О, сигурно някой дявол, наш враг, го е накарал да направи това! — рекъл старият дявол. — А ние къде ще живеем? Аз съм вече много стар и без един крак, моето момче, затова тичай при този човек горе и му кажи, че искаш да се преборите — който победи, той ще вземе реката. Ти ще го надвиеш, аз знам, и няма да му позволим да ни отнеме реката!
— Добре! Ще направя всичко, което ми казваш, тате! — и дяволчето отново изскочило над водата.
— Ей, ела тука! Искам да ти кажа нещо! — рекло то.
— Какво? — попитал беднякът.
— Човече, ще вържеш реката и ще си я занесеш вкъщи само ако ме надвиеш!
— Добре! — отвърнал момъкът. — Съгласен съм, ще се преборим, ама ако дойдеш в моето село.
— Ще дойда — съгласило се малкото дяволче.
И дяволчето тръгнало. А той го завел в пещерата на един много страшен змей.
— Ти си дете на дявола, а аз съм голям човек. Затова те водя тук, при моето дете, при моя син, за да се преборите вие двамата, а аз ще ви гледам.
Изведнъж със силен трясък се задал змеят — очите му били огнени, а устата му бълвала пламъци. Дяволчето много се изплашило и избягало. Човекът се скрил от змея, а после пак отишъл на реката.
Малкото дяволче изтичало при баща си и рекло:
— Тате, страх ме е и не смея да си меря силите с този човек! Той има син, уж дете като мене, ама когато се зададе, гората започна да се превива и да искрят светлини.
Старият дявол много се зачудил, но казал на сина си:
— Тичай тогава при човека, моето момче, и поискай да хвърляте ябълки. Ти ще хвърлиш ябълката по-далеч и той няма да върже реката и да си я занесе вкъщи.
Дяволчето взело две ябълки и изскочило с един мехур над водата. А човекът седял и предял връвта.
— Ей, защо предеш тази връв?
— Ами да е по-здрава — отговорил беднякът.
— А защо ти е здрава връв?
— Да не се скъса, когато нося реката.
— Ще си я занесеш, ако хвърлиш по-надалеч от мен ей тази ябълка — казало дяволчето.
— Добре! Първо ти хвърляй!
Дяволчето хвърлило ябълката и тя паднала чак на другия бряг на реката. Човекът се направил, че хвърля другата ябълка, и бързо-бързо я скрил в джоба си.
— Видя ли, че хвърлих ябълката по-далеч от теб. Твоята ябълка се виждаше накъде лети и къде падна, а моята нито се видя накъде лети, нито къде падна.
Дяволчето се засрамило и веднага се потопило във водата. Отишло пак при стария дявол и рекло:
— Тате, този човек ме победи. Той хвърли ябълката си по-далеч от моята — не се виждаше нито накъде лети, нито къде падна.
— Наистина ли? — попитал старият дявол.
— Да, тате, и сега ще завърже реката и ще си я занесе у дома.
— Трябва да го помоля да не прави това — рекъл бащата. — Този човек ще ни остави без река, а ако е дявол, може и нас да отнесе.
Грабнал си старият дявол патерицата и — куцук-куцук — излязъл над водата. Човекът тъкмо се бил навел да си връзва вървите на цървулите.
— Защо връзваш реката? — попитал го дяволът.
— Да си я нося вкъщи! — отговорил човекът.
— Ама тя си е наша. Ние живеем в нея. Без дом ли ще останем?
— Ако живеете в тази река, ще бъдете мои роби — казал бедният човек.
Старият дявол дълго му се молел, а човекът се правел, че не го чува.
— Остави ни реката! Ще ти дадем една торба злато!
— Аз не съм за една торба злато. Хич няма да си правя труда да я нося.
— Две ще ти дадем и ще ти помогнем да си ги занесеш вкъщи.
Беднякът си замълчал и дяволът мигом се изгубил във водата. След малко изнесъл две големи торби, догоре пълни със злато.
Човекът си тръгнал, а дяволът след него едва-едва мъкнел торбите. Наближили селото. Старият дявол се изморил и седнал да си почине. А беднякът се замислил: «Ако го заведа у дома, ще разбере къде живея. Утре ще събере всички дяволи и ще дойдат да ми вземат златото.» Зачудил се човекът как и този път да измами дявола и тутакси му хрумнало нещо. Навел се той над дявола, разперил пръсти и взел да го измерва колко е висок от здравия крак до главата.
— Защо ме мериш? — попитал старият дявол.
— Покрих си къщата с дяволски кожи, но ми трябва още малко, та си правя сметката дали твоята ще ми стигне.
Казал това беднякът, легнал и се престорил, че заспива, изморен от дългия път. Дяволът грабнал патерицата си и хукнал да бяга. А бедният човек отнесъл златото у дома си и станал богат.
Българска народна приказка