Сред настръхнали дървета
с крачка бавна и предвзета
се разхожда сънен вятър
със корона от листа,
а изкаляните стъпки,
потъмнели като кръпки,
се разбягват из асфалта
и облизват есента.

След работа, във своя дом
човекът като в църква влиза,
прикрил тревожния симптом
на близката сърдечна криза.

Морето се боричка като коте
със слънцето, попило във вълните.
Как искам с този ритъм доживотен
то все да ме посреща, с дъх наситен.

Текат минути, часове и дни
в безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
ти блъскаш своите мисли посивели.

Ръждясват тихо мойте спомени.
Дълбоко скрити и натрупани.
Над мене болно Слънце свети.
През стъклени мечти пътуваме.

На щастието тайната каква е?
Тоз отговор желае всеки да научи!
Едва ли някой точната рецепта знае,
но щастие би искал всеки да получи...

Този град е за някои лятна романтика,
кратка плажна любов край заспало море,
малък спомен за кораб, дошъл от Атлантика,
вкус на мида и клюка пред чаша кафе.

Прости ми, Господи,
че те упреквах
в безмилостност, в несъществуване!
Прости ми, Господи,
че не очаквах
от тебе вече дни сънувани!