Боляха много тежките плесници
от хора, за които се раздавах.
Кървях от грозните ритници,
които вместо обич получавах.
Но аз не спирах - пак обичах
и често спъвана, отново се изправях
предавана, ограбвана - отново тичах
и раните в душата си забравях.
Дори и непростимото прощавах -
опора бях дори за враговете.
Ръка за помощ винаги подавах,
макар сама да вехнех като цвете.
Но уморих се вече да се боря за любов -
навярно тя не съществува.
Напразно моето сърце изпраща зов
щом никой ударите му не чува.
Дори и продавачът на надежди
за мене своя щанд затвори
а лицемерието, с лъскави одежди
лъжливи думи срещу мен говори.
Спри сърце! Не се бунтувай! -
Недей да биеш бясно във гърдите!
С надеждите се ти сбогувай -
не видя ли измама са мечтите!?
Автор: BlaCkMooN's Art