Слънчеви лъчи озаряват скучния ден, вятърът нежно разпилява косите ми и
гали зелените треви. Те му отвръщат с весел танц. Някъде в далечината се
чуват тракащи машини и бръмчене на коли.
Загрижени хора забързано ходят
по техните посоки, а аз стоя и чакам... Но какво чакам? Да гледам присмиващите ми се хора, или за нещо по добро?
Спокойствие, мълчание, чакане за среща, може би? О не! Отново ли? На старото
място край същите камъни, треви. Но няма го пламъкът, няма я надеждата за
щастие. Всичко умря. Уби го една силна, страстна, назабравима любов, която
изпепели всичко! — Моите мечти, моята усмивка, очите ми!
Но аз чакам за тази среща. Чакам с часове, но безрарличие лъха от мен. Може би само мисълта, че не съм сама ме удовлетворява. Раздавах душата си за близки, познати, любим... Изплаках очите си за
другите, после за мен! Усмивка дарявах навред, в мен имаше красота от
живота, щастие, обич към хората....
Сега, сега я няма усмивката, няма го топлия поглед. Има само едни уморени
очи, едно тъжно лице и мълчаливото момиче. А жадувах само за малко да
бъда обичана, да бъда разбирана и подкрепяна!
Но надежда имам. Ще мине време и всичко ще е наред си казвам. Но засега
мислите ми са другаде, а върна ли се в реалността, болката жестоко раздира сърцето ми. А сълзите? — тях вече ги няма...